Филип Джиан: Нечистота

Упражнението му докара ишиас. Нервът, който слизаше от кръста към дясното бедро, му причиняваше остра болка, щом се опиташе да стъпи или просто да оправи възглавниците в креслото си — изглежда, че обезболяващите и противовъзпалителните вече не му действаха, както впрочем и на много други бивши наркомани. Но не съжаляваше, че е платил тази цена за това, че не е позволил дрехите на дъщеря му да бъдат захвърлени и разпилени. Надаваше ужасни вопли, когато го заболеше, говореше за удар с нож, за пробождане с копие, за електрошок, който се задействаше дори като примигнеше с клепачи, но през сълзите на страданието, изпълнили очите му, душата му се усмихваше, душата му за миг възкръсваше.

На Еви тази битка се струваше жалка. Еви по принцип дълбоко ненавиждаше реакциите на баща си след смъртта на Лиза, състоянията, в които изпадаше, включително и пред хора, като ги оплискваше със сълзите си, оглушаваше ги с несдържаните си стонове. Всичко това отвращаваше Еви.

Все още държеше носа си вирнат, докато вървеше заедно с Андреас, но кръвотечението бе спряло. Двамата поеха през гората и светлината ги покри със златни венчелистчета, нашари почвата, от която се разнасяше силна миризма на пръст. Колкото повече се доближаваха, толкова по-бързо вървеше Еви и изброяваше на висок глас зловещите наказания, които очакваха Анаис, ако бе излъгала. Андреас го следваше по петите и добавяше, че никога няма да разбере какво толкова е намирала Лиза у нея.

— Мамка му, тя е пълна откачалка — заключи той, когато се озоваха, леко задъхани, в подножието на прословутия червен дъб, в чиито клони Ришар Трендел бе престоял две седмици с чук и пирони по времето, когато децата му още бяха деца.

Без да му отговори, Еви остави сака си на земята и се заизкачва към платформата по стъпалата, направени от Ришар с дъските от тек, изтръгнати от верандата, подарена от родителите му. „Тази тъпа веранда — казваше той, — тези изкуфели старци!“ Но бе неспособен пръста си да помръдне, за да им попречи да изливат безумието си, сенилното си упорство, противния си и кошмарен оптимизъм върху него, върху живота му — беше на метадон и се чувстваше напълно беззащитен.

Тъй като бе видял как баща му се облива в пот, докато заковава най-обикновен пирон, как бледнее от изтощение, докато реже дъските с трион, как потръпва, надвесен над празното — като отказва да признае, че е надценил силите си и продължава работата си с енергията на отчаянието, — Еви поддържаше особени, интимни, тайни отношения с въпросния обект. Знаеше къде стои всяко стъпало, а стъпалата бяха неравни и несръчно заковани, и ги предпочиташе пред въжената стълба, която употребяваха някога — след като едно-две деца паднаха всъщност, без да се наранят, някои свръхпритеснителни родители, вече уредили да се увеличи броят на легналите полицаи и на нощните патрули по улиците, настоятелно помолиха Ришар да подобри системата; изкачваше се по тях напълно уверено и със скрито удоволствие. Когато Ришар се зае да кове тези прословути летви, той вече отдавна не бе способен да сътвори нещо със собствените си ръце. Еви си спомняше, че баща му понякога дни наред не излизаше от кабинета си, където не правеше абсолютно нищо, само седеше на канапето свит, инертен, с едва отворени очи, така че измайсторяването на платформата и на акробатичната й стълба приличаше на истинско чудо в съществуването на Тренделови и сякаш доказваше, че не всичко е безвъзвратно изгубено.

Образът на Анаис, която се катери нагоре, като цялата й тежест се поема от два дърводелски пирона, цели пет години изложени на капризите на времето, граничеше с немислимото.

Еви се изкачи на платформата и си каза, че трябва да сложи катинар на люка.

Ставаше дума за голяма пластмасова кутия „Тъпъруеър“ с пожълтял капак. Тя съдържаше снимки на Лиза и някои нейни лични вещи, които Еви бе извадил от мрака на куфарите, пуснали корени в мазето: четка за коса, червило, бяло памучно бюстие, млечните й зъби, кожена ръкавица — другата беше нарязана от острието на една кънка, — паспортът й, гащета и фланелка, които й служеха за пижама.

Нищо не липсваше, но той все пак прегледа снимките, докато Андреас, който го бе последвал, се бе облегнал на лакти на хладния под и примигваше на отслабващата оранжева светлина.

— За да те дразни. Само за да те дразни. Напълно е изкукала, винаги съм го казвал.

Еви беше озадачен, но нямаше друго обяснение. Като много други и той винаги бе смятал, че Анаис не е съвсем нормална, че едно толкова дебело момиче не е от същия свят като останалите и че не трябва да му се има доверие.