Филип Джиан - Нечистота

Марлен Арамантис си поглеждаше часовника, после вдигаше очи към поаленялото небе, докато стадото от развихрени хлапетии яростно препускаше из градината й или се опитваше да проникне в къщата въпреки изричната й забрана.

— Повдига ни се от теб — обяви Андреас. — Моето момиче, жал ми е за нещастника, за когото ще се омъжиш.

Миг по-късно напуснаха стаята на Мишел. Докато слизаха, Андреас я посъветва да започне да се чука, че иначе ставало съвсем комично, но Мишел отказа да обсъжда въпроса, категорично отказа да подхваща отново тази тема.

В салона се сблъскаха с Анаис Делакоста и Еви се нахвърли върху нея.

На осемнайсет години Анаис беше огромна девойка — тежеше стотина килограма, но бе учудващо гъвкава и напълно лишена от емоции. Тя удари Еви в лицето с едрия си розов и тлъст юмрук. Момчето се завъртя и се подпря на библиотеката.

— Излишно се впрягаш — каза тя. — Само подредих малко.

Ни най-малко не се смути при вида на кръвта за разлика от Марлен, която изпищя и извади от ръкава си кърпичка. Анаис Делакоста бе, общо взето, нечувствителна към физическите страдания на другите, тъй като самата тя беше източник и средоточие на постоянни терзания.

Беше готова за нов сблъсък, ако той искаше това. „Лайнарче“, казваше си, докато разгъваше твърдия си като бучка лед юмрук. По времето на Лиза винаги й се бе струвало, че Еви прекалено се върти наоколо, че все е някъде наблизо, и ето, сега най-после си го получи. Марлен Арамантис съветваше Еви да си държи главата назад. Анаис не съжаляваше за нищо.

Преди няколко часа, в ранната утрин, се бе качила на онова дърво с риск да си счупи врата. Най-обикновени летви, заковани в стъблото, ви водеха в сърцето на клонака, сред проблясващите листа. Преди дотам се стигаше с въжена стълба, която Ришар бе поставил, за да посещава децата си, когато е в състояние да го направи, и нищо не бе по-прекрасно от спомена за нощите, прекарани горе, на открито, в тяхната компания, само с едно одеяло и спрей против комари, абсолютно недостигаем, абсолютно недосегаем, напълно защитен от хаоса и от многобройните пълзящи по земята същества.

Анаис бе вдигнала поглед към платформата и по гърба й се бе стекла струйка пот. Ако някое от полуизгнилите стъпала поддадеше, ако паднеше и се наранеше, нямаше много шансове да я открият и да й помогнат.

Ришар бе платил на едно старо хипи — Дани Кларанс, който ненавиждаше човешкия род и живееше на другия склон на хълма в нещо като джунгла, сред трънаци и скитащи кучета, — за да му помогне да осъществи проекта си. Избра един сравнително изолиран червен дъб, заобиколен от габъри, та децата му да имат чувството, че са ги оставили на мира — самият той настървено си търсеше убежище, в което нищо сериозно да не стига до ушите му. След две седмици работа — Ришар беше напълно изцеден — двамата вече съзерцаваха резултата от усилията си. Вътре се влизаше през нещо като люк. Лор му каза, че е ненормален.

Анаис се бе качвала горе веднъж, когато се запозна с Лиза, но само за да й достави удоволствие и да пуши трева, иначе смяташе, че не й е работа да се катери по дърветата, особено когато всичко скърцаше и пукаше под тежест та й. А и намираше, че Лиза е минала възрастта на колибките по дърветата, които по отиваха на брат й. Не я впечатляваше гледката, не я впечатляваше небето — които разплакваха Ришар, — впечатляваше я интересът, който една сестра може да проявява към по-малкия си брат, според нея не по-различен от всеки друг.

За цели поколения по-големи сестри малкото братче съвсем естествено приемаше ролята на изкупителна жертва — около Анаис имаше много подобни примери. Това братче обаче като че ли имаше по-голям късмет.

Все пак не дотолкова, че да не получава от време на време по някой урок. Еви имаше нужда да бъде поставян на мястото му. Светът още не се бе свършил.

Марлен Арамантис го поведе към банята, като повтаряше, че не разбира какво става. И как би могла?

След смъртта на Лиза Лор много бързо реши да се отърве от дрехите на дъщеря си, като ги даде на Червения кръст. Тъкмо щеше да ги извика, когато Ришар внезапно рухна и се почувства зле. По-късно успяха да стигнат до компромис, преди всеки да се прибере в стаята си. Рано на другата сутрин Ришар слезе в града и се върна с пет ламаринени куфара в морскосин цвят, които пренесе на гръб от колата до стаята. После, вече пълни, заключени и тежащи поне по петдесет кила всеки, ги свали в мазето, където, струпани един връз друг, се намират и до днес — истински саркофаг, лъскав монолит, който Тренделови се опитват да забравят.