Филип Джиан - Нечистота

Обърна се и я загледа в очите.

— Бих искала да ме извиниш — каза тя. — Бих искала да ме извиниш за думите, които чу…

Отвърна поглед и направи уморен жест. Тъй или инак злото бе сторено — синът й току-що беше изслушал подробен отчет за сексуалните приключения на майка си и се бе насладил на симпатичния й речник и на начина й да назовава нещата с имената им. Бе натъпкала главата на сина си със солени и шокиращи изрази, буквално се бе разголила пред него, нищо не му бе спестила по време на разговора си с Джудит, ама нищичко . Би искала да вярва, че в днешно време едно четиринайсетгодишно момче едва ли би могло да види и чуе нещо за секса, което да му разстрои съня, но не беше съвсем убедена.

Ако можеше да надникне в главата на Еви, нямаше толкова да се притеснява. Стотици порнофилми, купища списания бяха минали оттам, без да броим нощите из Интернет, в сайтовете на луди за връзване, на абсолютни извратеняци, на истински душевноболни. Не бе изключено знанията му по въпроса да надминават всичко, което Лор би могла да си представи. Ако можеше да надникне в главата на Еви, щеше да разбере също, че нямаше основания да се бои за имиджа си — той ни най-малко нямаше да пострада. Но тъй като не знаеше дали и доколко я уважава — мигар има баща или майка, които не са на километри от грубата действителност? — тя невинно се боеше, че реномето й ще поспадне.

— Толкова, толкова съжалявам — прошепна тя. — Това не биваше да се случва. Ако знаеш колко съжалявам. Нямахме нужда от това двамата.

Еви не виждаше от какво биха имали нужда двамата с майка му. Тя изглеждаше наистина разтърсена, а той не разбираше защо, след като не за пръв път спеше с друг мъж и това не беше тайна за никого.

— Би ли могъл да седнеш за минутка? — попита Лор.

— Дойдох да взема нещо за ядене за Андреас. Той ме чака.

— Предполагам, че може да почака още малко — отвърна тя твърдо. — Нали? Та възможно ли ще ти е да ми отделиш малко време и да седнеш тук до мен, на тази тъпа табуретка? Или ти изглежда прекалено трудно?

— Не виждам смисъла на подобен разговор. Не виждам полза от него. Не вярвам, че би имало полза.

— Не мисля, че ще загубим нещо, ако се опознаем малко повече — отвърна тя. — Не мисля, че ще ни навреди.

Нещата загрубяха, мислеше Еви. Не се развиваха както трябва. Заяви, че предпочита да стои прав. На лунната светлина, сред букетите цветя майка му щеше да се опита да замаже нещата и на Еви му бе донякъде любопитно как щеше да подходи, какъв заслепяващ прах щеше да разпръсне във въздуха — като например да подхвърли, че въпросният тип е използвал презерватив, да признае, че не е изпитала никакво удоволствие, да намекне, че е направила саможертва, да изиграе ролята на, кажи-речи, невинна жертва, след като все още вонеше на секс, образно казано.

От друга страна, нямаше желание да я слуша. Беше дошъл за парче пилешко и нямаше вина, че е дочул деликатните й и лепкави признания. На никой не би му станало приятно.

— Искам да знам за какво мислиш — каза тя. — Опитай се да не ме пращаш за зелен хайвер.

— Не те пращам за зелен хайвер.

— Пращаш ме. Разбира се, че ме пращаш. Предпочитам да ми се изплюеш в лицето, ако искаш да знаеш. Предпочитам да ми кажеш в очите какво мислиш.

Добре ли е тази жена? Какъв й е проблемът?

Когато се прибра, Ришар завари къщата празна, но това не се отрази на настроението му. Нито му попречи да вечеря сам. Налагаше се да се примири, да не се формализира, когато се сблъска с тази пустота, която цари в повечето семейства с пораснали деца.

Нищо не може да е като преди. Разбереш ли това, приемеш ли го, действителността няма да ти изглежда толкова зловеща. Дори полумракът става приемлив, понякога се превръща в истински съучастник.

Наля си чаша вино и седна пред ниската масичка. Пилето беше сочно и вкусно. Чувстваше се освежен от миговете, прекарани в компанията на Габи Гарлич, зареден за цялата вечер. Отдавна не се бе усещал така добре в кожата си.

Някога беше писател. По-скоро добър писател. С времето бе забравил този факт, бе го погребал под пластовете хероин и ето, че той се появяваше отново след една разходка с кола с негова читателка.

Когато Габи Гарлич заяви, че е чела „Независимост“, последния му роман, издаден преди петнайсет години, той се обърна към нея, неспособен да произнесе и дума. Беше направо гениално. Бяха попаднали в задръстване в края на града, някъде към Сен Жорж, и околният свят му се видя по-светъл.