Филип Джиан - Нечистота

Между гнева и обидата Анаис избра хладната усмивка.

— А аз доста неща правя за теб. В случай, че не си забелязал.

— И за какво ще ти послужат?

— Искам да ги видя, това е всичко. Не съм казала, че ще ми послужат за нещо.

Еви много добре знаеше, че като й отказваше през последните четирийсет и осем часа, откакто бе заклещила Андреас в тоалетните, ни най-малко нямаше да пречупи ината й, че Анаис нямаше да го остави на мира, докато не отстъпи и не й покаже шибаните снимки. Знаеше каква манна небесна са те за нея, каква възможност разкриваха да се зарови във всичко това, да извади нещата на светло. Знаеше, че ще се запъне.

После най-сетне забеляза Габи Гарлич, която излизаше от библиотеката, и можа за сетен път да се увери, че тя поражда у него тайнствено, учудващо усещане. На километри разстояние от баналното сексуално привличане, дори обратното на сексуалното привличане.

Анаис проследи погледа му и сви устни в презрителна гримаса.

— Аз не съм се чукала със сестра ти — каза тя през зъби. — Задоволявах се с приятелството й.

Само че Еви нямаше настроение за разправии. Погледна я спокойно, почти добронамерено, и се отдалечи, свивайки рамене.

Последния час имаха история. Урокът беше особено скучен, а навън денят бе чудесен, уханен и светъл, с температура около двайсет и пет градуса и относително приемливо за тези ширини атмосферно замърсяване. Кръгло и търпеливо, слънцето светеше високо горе и пръските от шадравана бързо съхнеха по бордюра от полиран камък. Отвъд зидовете много хора по ризи тръгваха на почивка броня до броня, рамо до рамо, като армия, размекната от изпаренията на хилядите тихо туптящи ауспуси, включили се към ултракъсовълнови радиостанции, кресливи и близки до нулата в музикално отношение, облегнали ръка на отворения прозорец и общо взето щастливи, общо взето в добро разположение на духа, стига съпругите и децата да стоят мирно на седалките си в климатизирания въздух и светът да не вземе да се взриви на хиляди парчета.

Стринг не препоръчваше на Еви да взима душ и до пълното заздравяване на раните категорично му забраняваше да се къпе в езерото, тъй като водата размеквала тъканите. Само че оставаха още малко хубави дни и при това толкова милостиво небе никой нямаше намерение да се затваря вкъщи. Половината „Брийанмон“ мислеше само как да се измете на езерото.

Нямаше нищо по-добро за разгорещяване на духовете, за да бъдем честни. Не перспективата да поплуваш в доста хладната вода насочваше всички тези младежи към гората, където трябваше да вървят по каменист път, после по коловози на повече от километър, нито страхотната разходка сред високите ели, които танцуваха на светлината. Не, не спортът, не пейзажът — друго нещо ги привличаше.

По брега не липсваха храсталаци и млади гъсти гори.

На Андреас не му се искаше да остави Еви сам, но не виждаше какво друго може да направи — мисълта да се откаже от експедицията дори не му хрумваше.

Разправяха, че последните горещини влияят пряко на мозъка на момичетата и Андреас не отричаше, че явлението буди интереса му.

Попита Еви дали ще може да се справи с километъра, който ги очакваше след спирката на автобуса и на отиване, и на връщане, без да се брои търкането на слиповете. Мишел Арамантис, която се присъедини към тях при шадравана, заяви, че освен ако не намерят кола — но за деветокласниците местата бяха скъпи, — идеята не й изглежда добра.

— Ами ако се отвори и започне да кърви? Какво ще правим? Ще му сложим турникет?

За да се разсее от безсилието и обзелия го бяс, Еви си намокри главата на шадравана. Час преди това забързаната Габи Гарлич му бе подхвърлила, че сигурно ще се видят при езерото. Разтърси глава и се почувства способен да се изкачи догоре пълзешком, да се влачи по корем, но да отиде на срещата, защото Габи Гарлич за пореден път го бе омагьосала.

Само че да получи кръвоизлив насред гората — гарвани и мишелови кръжаха в небето, мяукаха и грачеха — не си беше работа. Истинска дилема.

Докато разсъждаваха, етажите на „Брийанмон“ се изпразваха и плътта, живата сила на училището бързо се изнизваше през входа.

— Не можеш да искаш това от най-добрите си приятели — мръщеше се Андреас. — Та това са последните хубави дни. Следващата пролет е чак след пет месеца…

Преминаха през портала, като продължаваха по-скоро киселия си разговор за границите на приятелството и за егоизма.

Еви вече чуваше съскането на вратите на автобуса, които щяха да се отворят пред него и да го отведат към полумрака на стаята му, чийто таван щеше да оглежда под всякакви ъгли, докато другите се къпят в езерото и за разнообразие излагат анатомиите си вън от тоалетните на баровете. Не че искаше да си оплакне очите, съзерцавайки Габи Гарлич. Да срещне два-три пъти погледа й бе напълно достатъчно.