Филип Джиан - Нечистота

Преряза почти изцяло едно стъпало на шест-седем метра от земята. После се качи на платформата и подиша свежия въздух над върховете на дърветата. Купонът като че ли се вихреше у Александра Сторер, която след смъртта на Лиза бе изпратила сина си в пансион.

На три километра оттам, в подножието на хълма, от дълбините на последната ивица черна гора се издигаха няколко кули, неотдавна построени в новите квартали и очертаващи се в тъмнината като прозрачни свещи върху облак от розовеещ тюл.

Като се върна, завари баща си седнал на бара. Цялата дневна беше тъмна и само Ришар сякаш бе увит в пашкул от ярка светлина. Носеше костюм от светъл лен, който бе толкова смачкан, че очевидно говореше за писателско кокетство, и замислено въртеше чашата си в ръце.

Крайностите, на които се бе отдавал през последните години, двата му престоя в клиниката и свръхдозата, поета в берлинския „Бристол“ по време на една обиколка с литературно четене, го бяха състарили преждевременно. Така и не успя да си възвърне атлетичния вид, който поне отчасти бе привлякъл Лор и бе удължил сватбеното им пътешествие с цял месец, за който се говореше, че бил много зноен. За човек на четирийсет и седем години имаше доста бръчки. Приличаше малко на Питър О’Тул, но на уморен Питър О’Тул, а последните месеци му се бяха отразили особено зле.

Усети присъствието на Еви и обърна глава. Но му бе необходимо известно време, за да намери какво да каже.

— Навън ли беше?

Стана, за да се измъкне от светлия конус, който го поставяше в неудобно положение. Отвори един от френските прозорци, който тихо изшътка по релсата си, вслуша се в цвъртенето на щурците, в пляскането на крилата на нощните птици. Една от тях излетя от кедъра и изчезна зад покрива.

Пушеше като обречен английски цигари без филтър, чиято миризма бе увонила кабинета му. Запали една и каза:

— Бях у Александра. Мисля, че Патрик е в сериозен конфликт с майка си. Доколкото разбрах, май се е опитал да подпали пансиона.

За няколко секунди създаде впечатлението, че се взира в мрака на градината, после се обърна към сина си и вдигна рамене.

— Решението беше много несправедливо — въздъхна той. — Харесвам Александра, но беше наистина глупаво от нейна страна.

Еви попита какво смята да прави Александра, но Ришар нямаше представа и главно — не искаше да се намесва.

— Изключили ли са го?

— Не виждам защо ще го държат. Освен, ако Александра не им е подписала някой тлъст чек. А и тогава.

Почеса се по главата и рече, отправяйки се към хладилника:

— Майка ти май ще получи голяма роля.

Постави чашата си под машината за лед, която издаде шум, смътно напомнящ тракането на касов апарат. После се върна на бара и си наля джин, след като завря носа си в едно лале Pink Beauty , чиито листа, ярко розови на бели линии, бяха широко разтворени.

— Това би трябвало да ни даде глътка кислород — каза той, обръщайки се към себе си.

Кабинетът на бащата на Анаис не приличаше на кабинет на училищен директор. Беше светъл и просторен, мебелиран със симпатично тумбест диван, с дълбоки кожени кресла, внушителна библиотека, скрито барче и венециански щори. Намираше се в неголям павилион встрани от училището, спокоен пристан, от който Венсан Делакоста си бе сътворил солидно убежище, крепост, защитена от повереното му стадо свирепи юноши.

Тук той си живееше живота — бе делегирал на заместниците си голяма част от правомощията си, за да намали до минимум контактите си с учениците. За няколко години загуби всяка надежда, че може да е полезен с нещо в тази област, пък и ако трябваше да бъде честен, това вече не го интересуваше. Дори собствените му деца вече не го интересуваха — нито Анаис, която повече го докарваше на непробиваем вулканичен блок, нито по-малкият й десетгодишен брат, хиперактивно дете, което вече взимаше 80 мг риталин дневно и въпреки това имаше тикове.

Когато, като днес например, хвърляше развълнуван поглед на огнената симфония, която покриваше хълма, или на великолепните бедра на Александра Сторер, той се питаше как този свят, как подобен свят е могъл да създаде толкова грация и толкова безкрайна красота.

Венсан Делакоста беше невзрачен човек без никакъв чар, без нищо, което би могло да заинтересува коя да е жива жена, но като компенсация притежаваше известна власт и я използваше всеки път, когато му се удадеше случай като директор на частното учебно заведение „Брийанмон“.

Всички тези нещастни родители имаха толкова проблеми с децата си, толкова се притесняваха. Но мигар някой можеше да разбере днешните юноши, всички тези малки извратени негодници, които не уважаваха нищо и никого, дори собствената си личност?