Филип Джиан: Нечистота

Трийсет секунди пълно безумие. Застанал насред дневната, Еви още усещаше ръцете на майка си, увити около него, гърдите й, притиснати до неговите. Чу ръмженето на мотора на черокито. Все пак имаше и нещо положително в цялата история — много по-лошо бе, когато тя се въртеше из къщата, чудеше се какво да прави и прекарваше времето си в компанията на Джудит Беверини, с която бъбреше от сутрин до вечер. Еви стисна палци да получи ролята, заради която като че ли се беше побъркала.

Отново седна. Обичаше да е сам в къщата. Тогава нямаше нужда да се крие в стаята си. Обичаше тъмнината на нощта зад френския прозорец, дълбоката тишина, която го поглъщаше няколко минути след като родителите му се изнизваха един след друг, или заедно, за да отидат на някой официален прием. Тогава мислеше за Лиза, представяше си я как се движи из стаята, как изпиват заедно една бира, когато е добре разположена. В такива моменти най-силно усещаше, че я няма и че същевременно е толкова близо до него в тази къща, в която бяха израснали, без да подозират за дебнещата ги опасност.

Помисли си, че трионът не е най-лошото решение, още повече, че катинарът лесно можеше да се изтръгне с подходящ инструмент. Включи телевизора и премина по каналите, без да намери нищо, което да задържи вниманието му — навсякъде тъпотии.

Прозорците на дневната бяха непрозрачни отвън и бронирани — за да го пазят от феновете, бе споделил рок — музикантът. Затова пък се виждаха хората, които идваха по алеята, щом излезеха от сянката на амбровите дървета — което ви позволяваше да се изметете, ако не бяхте в настроение или в състояние да ги приемете. Хората звъняха, после се лепваха за стъклото с ръка над челото и се опитваха да надникнат вътре.

Така или иначе, сетил се бе за триона, преди да забележи Анаис.

Този път не беше с онези гадни шорти от прокъсан по краищата дънков плат, които бяха толкова модерни преди трийсет години и които упорстваше да носи, за да провокира, за да засилва неудобството, което физиката й пораждаше у другите. Носеше черен панталон и черна фланелка, които правеха тена й по-млечен и талията й почти видима.

Анаис натисна звънеца. После извика:

— Отвори ми, гъзарче!

Той отвори, после се обърна и се отдалечи, оставяйки я тя да затвори вратата.

Седнаха на канапетата от двете страни на ниската маса. Без дума да каже, но и без да изпуска Еви от поглед, Анаис извади отнякъде цигара с марихуана, от онези, който свиваше предварително и продаваше на парче в двора на училището — на което баща й беше директор. Запали я и дръпна. Въздухът изсвири между зъбите й.

— Защо не си ми казал за тези снимки? — попита тя, присвивайки очи. — С какво право си си ги присвоил?

Подаде му цигарата, като издиша пушека встрани.

— Като нищо можех да ги взема — каза тя и поклати глава. — Щеше да си го заслужил. Трябваше да го направя. Да знаеш, че ти бях бясна. И още съм.

Еви си бе дръпнал и задържаше дима в дробовете си. Усещаше как тревата му се качва направо в мозъка. Дръпна още веднъж и подаде цигарата на Анаис.

— И откъде-накъде? — попита той.

— Какво откъде-накъде?

— Откъде-накъде ще ги взимаш?

Проблемът с Анаис беше убеждението й, че ненарушимата й привързаност към Лиза й дава всякакви права. Право да рови в нещата й, право да си тика носа навсякъде, право да се държи като великата жрица на храма, право на, кажи-речи, всичко, което й минеше през главата. Еви смяташе, че това се дължи на болния й мозък.

Вярно е, че смъртта на Лиза я бе поразила право в сърцето, вероятно я беше покрусила, но как можеше да има такива претенции, така да пренебрегва кръвните връзки и да смята, че Еви няма никакво предимство пред нея?

Тревата й си я биваше. Не твърдеше, че Анаис е без качества, че не е дори по-добра от другите под дебелата и мека обвивка от сланина, само че много често — като днес, — наистина много често прекаляваше.

Колко пъти бяха стигали почти до бой? Колко пъти го беше сграбчвала, а той се бе изтръгвал от ръцете й? Колко пъти се бяха гледали с привкус на убийство в устата?

— Мога ли да знам защо никога не си ми казвал? Мога ли да знам защо не съм била в течение, че пазиш всичко това?

Еви сви рамене. Виждаше как бюстът на Анаис се издува, когато дърпа от цигарата, как бузите й хлътват, а очите й се смаляват, долавяше мъката, която тя изпитваше, докато седеше там и дишаше въздуха на тази къща.

Анаис въздъхна.

— Момче, много ме разочарова. Ама наистина съм разочарована от поведението ти.