Филип Джиан - Навън към себе си

— Ето. И по-кротко, миличък…

— Така ли?

— Да. Недей да бързаш. Имаме предостатъчно време. Гали гърдите ми, целувай ме…

Беше прекалено много за сам човек, но все някак щях да се справя. И докато следвах наставленията й, изпитах чувството, че нечия гигантска ръка ме запраща във въздуха и прониквам отвсякъде в тялото, което усещах в ръцете си — направо да откачиш! Пришпорвах я с всички сили, с цялата страст, на която бях способен. Целувах устните й със затворени очи…Галех я така, както се гали кожа. И ето че тя ме сграбчи за задника. Ах, мръсницата проклета!… — помислих с възхищение.

Когато се затресе върху корема ми, един от клепачите ми се разтрепери от само себе си и не можех да направя нищо, за да го спра. Устата ми зина. Другото ми око се изцъкли. Слепоочията ми плувнаха в потта на желанието и насладата. В стаята нямаше вече и прашинка, която да не бяхме опорочили с нашите секрети, и всяка глътка въздух ме опияняваше. Вкопчих се в чаршафите, превръщайки ги в смачкани парцали. Подскачах в бесен танц с пружините на леглото. Кикотех се сам, поглъщайки удоволствието с дивашка ярост, и бях толкова горд от себе си, че ми идеше да се разцелувам.

— А-ах, Господи!… Анри-Джон!… А-ах, МИЛИЧЪК!…

И ме смаза в обятията си.

Беше казала, че няма да е разумно, но в крайна сметка първа се унесе в сън. Събудих я към два сутринта и тъй както беше полузаспала, отново се нахвърлих отгоре й.

Час по-късно налетях повторно.

И пак, вече на зазоряване. Този път тя въздъхна откровено измъчено и заяви, че съм щял да я уморя.

— О, моля те! — отвърнах.

После се прибрах в стаята си.

Призори Фин дойде да ме събуди. Тъй като вратата беше отворена, просто бе влязъл и сега ме разтърсваше за рамото.

— Вече са в тигана — информира ме лаконично той.

Припряно се облякох, после тичешком се присъединих към него на ръба на склона.

— По какъв случай си станал толкова рано? — полюбопитствах.

— Усещам ги.

— Как така, усещаш ги… С нос?

— Не, не с нос.

Чайки се събираха на плажа и кръжаха в небето. При по-внимателно вглеждане на петдесетина метра от брега се забелязваше широко мазно и същевременно някак ефирно петно с преливащи цветове: дребните рибки изживяваха доста неприятен момент — леферите ги преследваха.

Отправихме се обратно към къщата, за да вземем необходимите пособия. Беше още хладно, мъглата се стелеше по земята и се увиваше около стволовете на дърветата. Докато пиех кафе, Фин подбра блесните — една broken back и една pencil poppery , но знаех, че иска просто да ми достави удоволствие, тъй като ги бях купил съвсем наскоро, докато лично той би се задоволил с най-обикновена pooper . Не каза нищо и когато надянах специалните си ръкавици от фина метална мрежа, но знаех какво си мисли.

Водата беше студена. Слънцето бе все още едва проблясваща светлина на хоризонта и поне засега във въздуха нямаше и помен от топлинка. Навлязохме във водата до колене. Като се вземат предвид вълните, това означаваше, че се бяхме накиснали до пъпа.

— Приближават се! — предупреди ме той. — Скоро ще започнат да щъкат в краката ни!

Показах му ръкавиците си и се усмихнах. Ако беше казал истината, нямаше да съжалявам, че съм ги купил. Чайките кръжаха с крясъци около нас. Наблюдавах го, докато замяташе. После изчаках следващата вълна и на свой ред хвърлих въдицата.

Само преди обед късах пет пъти корда, но и Фин не падна по-долу. И то корда за десет кила. Имаше страхотни парчета, Фин каза, че рядко се хващали толкова едри, освен ако не влезеш навътре с лодка. Щом слънцето изгря, небето на север почти мигновено помрачня и над нас се понесоха гъсти облаци. Въздухът беше гъчкан с електричество, а океанът бе сив и твърд като мрамор. По някое време въпреки загряващите упражнения от залепналата за плещите ми мокра фланелка ми стана студено, но не продължи дълго — попаднах на звяр, който за няколко минути ме стопли и накрая ме събори във водата, отмъквайки кордата ми. Вълните също ни затрудняваха. Понякога, и то най-често когато на кукичката се закачаше някое голямо парче, изискващо всичките ни налични сили и запазването поне на относително равновесие, те безмилостно ни шамаросваха по лицето, следваха се начесто, бяха напористи и направо ни зашеметяваха.

По-късно се оттеглихме към брега, Фин беше прав. Подгонени от лефера, дребните рибки отстъпваха към плиткото, промушвайки се между краката ни, изскачаха над повърхността и падаха обратно ведно с разкъсаните телца на приятелчетата си, които миришеха вече доста силно. Леферите ги кълцаха на парчета, на кайма, унищожаваха ги без остатък, бяха мощни, бързи и въоръжени с яка челюст, която принуждаваше рибаря да подсилва края на кордата с парче стоманена тел. И да носи ръкавици, когато се казва Анри-Джон и не е сигурен никога в нищо.