Филип Джиан - Навън към себе си

— Напомни ми да ти дам малко сироп — прошепна тя.

— Нищо ми няма.

— Ммм, не се зн…

Бях пъхнал вътре пръсти. Нямах намерение да се задържам там цяла вечност, особено като се вземе предвид треската, която ме изгаряше, и може би щях да си го спестя, ако някакво смътно любопитство не ме беше накарало да отложа с още една мъчителна минута мига, когато най-сетне щяхме да започнем да се чукаме. Тя явно реши, че действията ми са продиктувани от добри чувства, и ми хвърли разнежен поглед, преди отново да се вторачи в тавана, като междувременно въртеше таз и се опитваше да насочи ръцете ми към конкретни части на тялото си според един определен ритъм, досущ както правеше навремето, когато ми даваше първите уроци по пиано. За миг движенията й задържаха вниманието ми, слушах мелодичното й бъбрене, наблюдавах я как пренася слюнката си на върха на пръстите, забавлявах се с нишките, които се проточваха от устата й по посока на чатала, преди да се скъсат и да залепнат за брадичката й. После се отдадох на най-безсрамни мисли. Да не си въобразяваше, че съм се загрижил за нейното удоволствие? Нима смяташе, че съм чак толкова мил, че съм готов още дълго да потискам желанието си само и само за да й бъда приятен и че над главата ми се климбучка някой шибан ореол? Не, далеч не бях такъв светец, за какъвто ме вземаше! Все пак не ми се искаше да ме спипа на местопрестъплението, тъй като бих умрял от срам. Затова се криех и се преструвах, че ме сърби носа или пък че устните ми са прекалено изсъхнали, докато в същото време я наблюдавах с крайчеца на окото, готов всеки момент да скръстя ръце зад главата или направо да я зарежа. Но тя нищичко не забеляза, тъй че успях преспокойно да навлажня пръстите си в цепката й, да ги доближа до носа си в обгръщащия ни безкраен полумрак и да вдъхна с опиянение подлудяващата отрова.

Треперех цял, когато тя ме придърпа към себе си и ме изтръгна от порочната наслада с куп „миличък“ и „сладичък“, придружени с толкова конкретна милувка, че от гърдите ми неволно се изтръгна хрипкав стон. И отново гърдите й — в ръцете ми, върху челото, зърната й в устата ми, носът ми изкривен, лицето ми сплескано в кожата й. Цялото ми тяло проснато върху тази огромна камара женска плът, макар иначе да бях с половин глава по-висок от нея. И членът ми, хлъзгащ се и буксуващ дявол знае къде — яростен, изумен и нажежен като динамитна шашка, докато в същото време направо ми късаше сърцето и ме изтласкваше нагоре в тържествен и радостен порив, крещейки с пълно гърло името ми. Но добре все пак, че беше тя, защото, макар да преливах от ентусиазъм и да бях надарен с прославящ ме с овации член, не успявах нищичко да направя. Очевидно бях прекалено нервен, прекалено нетърпелив и прекалено брутален, а освен това оная й работа беше същинска пързалка. Без помощта й сигурно бих побеснял. А и започвах вече да се ненавиждам и да кривя мъчително лице, сякаш ме деряха жив.

— По дяволите! Но какво става?! — жалвах се аз на себе си, почти изпаднал в паника.

И през ум не ми минаваше, разбира се, че имам ръце и че не е забранено да ги използвам. Ами ако това не се дължеше на нищо друго освен на отвратителна непохватност от моя страна, че дори и на нещо по-страшно?… Ами ако моят се окажеше прекалено голям?… Ами ако нейната се беше стеснила?… Ами ако природата ни погаждаше някое от онези си тъпи номерца, чиято гадост дори и не подозирах?… Ах, все още ТОЛКОВА неща оставаха тайна за мен!…

Ако продължаваше така, накрая щях да се разпадна, да наводня леглото с киселата си отчаяна пот, с избиващата на устните ми пяна, с безпомощните си сълзи.

— Стига, ела… — промълви Рамона.

Ама и тя ги тресеше едни! Не виждаше ли в каква каша се бяхме забъркали? Бях като дерайлирал, агонизиращ локомотив, който бълва със смехотворно упорство сетните си струи пара нейде сред голото поле посред нощ, затънал до главините на колелата и шарещ из мрака с безполезния си фар, изоставен и предаден от Небето, унижен и прокълнат от Бога… Горкичката ми Рамона, опасявам се, че не можеш да ми помогнеш… Хвани го, ако искаш, лично аз съм дотук… Беше много хубаво, нали?…

Защото, докато се напъвах да се разпна на кръста си и дълбоко в себе си каканижех идиотщини като последен глупак, тя наистина го беше хванала. И му възвърна формата. Изгледах я тъжно. Тя тайнствено ми се усмихна. Сетне, досущ както Пепеляшка нахлузва пантофката си, а може би и още по-лесно, се наниза на члена ми. Не губих време да й искам обяснения. Вече не си задавах въпроси. Сега всичко беше лесно.