Филип Джиан - Навън към себе си

Когато си почиваха между две упражнения, правехме с тях куп неща. Денем те често или нямаха време, или ни влачеха със себе си из музеите, където препускахме от експонат на експонат, ала нощем, когато достъпът до театъра биваше забранен за външни лица и изцяло ни принадлежеше, когато Рамона сядаше на пианото и те се редуваха да танцуват, винаги се намираше някой, който да ни отдели малко време и да ни покаже например как се шият пантофки, как се масажира гръб или крак, как се диша с корем, а също и как се мами на карти или се прави клуп.

Обичахме тези моменти повече от всичко на света. А имах и рожден ден. И на никого от трима ни не му се спеше. Освен това хотелската стая беше гадна и тъжна.

Отблъснах чинията, без дори да докосна храната. Станах и погледнах през прозореца.

— Трябва да се върнем там — казах.

Едит си избърса устата.

— Къде? — полюбопитства Оли.

Едит застана до мен. В края на улицата се виждаше тъмната грамада на театъра.

— Знам откъде може да влезем — прошепна тя.

Облякохме якетата. Помогнах на Оли да закопчее канадката си и тримата се измъкнахме на пръсти в коридора.

На минаване край стаята на майка им дочухме шум. Не беше заспала. Според мен или търсеше да гаврътне още една чаша, или не беше успяла да си намери леглото. Лично аз не я обичах много, но не по някаква определена причина. А и тя много рядко благоволяваше да ме заговори. За сметка на това обаче често ни караха да си лягаме рано именно по нейна вина — е, поне аз виждах така нещата. Иначе изобщо не се занимаваше с нас.

Служителят на рецепцията дремеше. Едит мина първа, превита одве като сиукс и безшумна като змия. Оли и аз я последвахме. Държах го здраво, за да бъда сигурен, че няма да се получи засечка.

Улицата беше покрита със сняг. Духаше леден вятър и поривите му клатеха уличните фенери, заставяйки ни да присвиваме очи. Навън нямаше жива душа. Запромъквахме се в индийска нишка покрай стените. Мислех си, че ако ни пипнат, винаги бих могъл да се оправдая с рождения си ден или да обясня, че някакъв тип е бродел из коридорите на хотела и ни е хванало шубето.

Заобиколихме театъра и Едит ни отведе до една разнебитена врата. Зад нея се намираше малко помещение, в което бяха струпани кофите за смет и няколко счупени инструмента, захвърлени върху вехт дърводелски тезгях. Покатереше ли се на него, човек достигаше малко прозорче, явно отдавна забравило що е стъкло.

— Оттук излизаме зад ложите — обясни ни тя. — А оттам ще се измъкнем през кошарата на оркестъра.

Идеалният вариант! Така можехме първо да се поозърнем и едва тогава, съобразно обстоятелствата, да решим дали да се покажем или не. Покатерих се на тезгяха и проврях глава през прозорчето. Не се виждаше почти нищо, но все пак успях да установя, че двете помещения не са разположени на едно и също ниво — подът на вътрешното се намираше най-малко на метър по-ниско.

Скочих. Стаята беше пълна с нахвърлени един върху друг изтърбушени столове и вонеше на влажно мазе. На една от стените светлееха правоъгълните зарешетени отвори на два отдушника, които донякъде разсейваха обкръжаващата ни тъмнина. Оттатък се чуваха гласове. Обърнах се към моите спътници и притиснах показалец към устните си.

— Това е баща ми — прошепна Едит, избърсвайки ръце в полата си. — Мисля, че от тази страна има коридор.

Приближих се предпазливо до първия отдушник и видях баща й, който се бе изтегнал напряко на едно ниско кресло и подмяташе в ръцете си яйце. Като че ли си говореше сам, но от мястото, където се намирах, не можех да видя останалата част от ложата. Освен това не разбирах какво казва, тъй като в момента мърмореше невнятно под носа си.

— Тоя пък какво прави? — попитах.

Едит сви рамене. Решихме, че случаят не заслужава вниманието ни. Спуснахме се по няколко стъпала, прекосихме още един склад, на чиито стени също имаше отдушници и процеждащата се през тях светлина се оказа достатъчна, за да се промъкнем безпрепятствено между струпаните вехтории, след което се озовахме в кошарата на оркестъра.

Двамата с Едит се спогледахме.

— Къде са? — попита Оли.

Не се чуваше нищо, като се изключи едва доловимият шум, който идваше откъм ложите. Решително се покатерих на сцената.

— Анри-Джон, ама ти още ли си тук?…

Трима Монтеки продължаваха да се излежават на кревата на Жулиета.

— Мама ми каза, че мога да се върна.

— Не, за тази вечер всичко свърши. По-добре не се мотай повече тук, ако не искаш да те заключат.