Джеръм Джеръм - Трима на бумел

— Мисля, че мога — отговорих. — Вашето произношение е прекалено безупречно. Нали помните какво е казал шотландецът, когато за пръв път в живота си вкусил истинско уиски: „Може да е чисто, ама аз не мога да го пия.“ Така е и с вашия немски. Ако позволите да ви посъветвам, бих ви препоръчал да говорите с колкото може по-лошо произношение и да вмъквате всички грешки, които ви дойдат на ум.

Всяка страна има специално произношение на езика си, предназначено изключително за чужденци. Местните хора нито го употребяват, нито го разбират. Веднъж чух една англичанка да обяснява на един французин как се произнася думата have .

— Вие го произнасяте, като че ли се пише hav — каза тя с укор. — Но не е така. Има едно „е“ на края.

— Но аз мислех — отговори ученикът, — че „е“-то на края на have не се произнася.

— Разбира се, че не се произнася — обясни учителката. — Това е „нямо е“, но то влияе върху произношението на предната гласна.

Преди това той беше произнасял думата съвсем понятно. А след това, щом стигнеше до нея, се запъваше, съсредоточаваше се и произнасяше тоя звук така, че само контекстът можеше да помогне да се разбере.

Като оставим настрана ранните мъченици, мисля, че малцина са минали през повече изпитания от мен, докато се мъчех да усвоя правилното произношение на немската дума за „черква“ — Kirche. Преди да успея, бях стигнал дори до отчаяното решение да не стъпя на черква в Германия.

— Не, не — поправяше ме моят учител (беше старателен човек), — вие го казвате, като че ли се пише „К-и-р-х-к-е“. Няма никакво „к“. То е… — и за двайсети път тая сутрин той ми показваше как трябва да се произнесе.

Най-печалното беше, че не можех и не можех да открия някаква разлика между начина, по който го казваше той и по който го казвах аз.

— Вие го произнасяте с гърлото — обясняваше той. (Вярно, с гърлото го произнасях.)

— Искам звукът да излезе от тук — и той показваше с дебелия си показалец областта, от която трябваше да се започне.

След мъчителни усилия, които пораждаха звуци, напомнящи за всичко друго освен за молитвен дом, го молех да ме извини.

— Май наистина не мога — казвах. — Вижте, години наред съм говорил, струва ми се, с устата. Никога не съм знаел, че човек може да говори със стомаха. Опасявам се, че вече е твърде късно да се науча.

След дълги часове в усамотение, след упражнение из тихи улици за ужас на случайни минувачи най-сетне се научих да изговарям правилно думата. Учителят ми беше във възторг от мен и преди да дойда в Германия, аз също бях доволен от себе си. Тук открих, че никой не разбира какво искам да кажа с тая дума. Не можах да стигна до нито една черква с нея. Трябваше да изоставя правилното произношение и с много мъки да се върна към стария неправилен изговор. Тогава хората се усмихваха и ми казваха, че е зад ъгъла или на съседната улица.

Мисля, също, че произношението на чуждия език би трябвало да се обяснява по-човешки, а не както сега:

— Притиснете сливиците си към долната страна на ларинкса. Тогава с извитата нагоре изпъкнала част на септума така, че почти, но не съвсем да допира мъжеца, помъчете се с върха на езика да допрете тиреоидната си жлеза. Поемете дълбоко дъх и свийте глотиса. Сега, без да отваряте устни, кажете „гару“.

А когато го направите, пак не са доволни.

На връщане включихме в маршрута си един университетски град. С любезната помощ на някои немски приятели успяхме да научим нещо за студентския живот.

Английското момче играе, докато стане на петнайсет години, след това работи, докато стане на двайсет. В Германия детето работи, а младежът играе. Германчето тръгва за училище в седем часа през лятото, в осем часа — през зимата и там наистина учи. Резултатът е, че на шестнайсет години момчето има основни познания по класически езици, литература и математика, толкова история, колкото е разумно да знае човек, длъжно е да принадлежи към политическа партия и владее до съвършенство един модерен език. Затова осемте университетски семестъра, равни на четири години, са прекалено много освен за желаещия да стане професор. Немският младеж не е спортист и жалко, защото би бил добър. Той играе малко футбол, с колоездене се занимава още по-малко и се заплесва най-вече по френски билярд в задушни кафенета. Но, общо взето, повечето млади немци убиват времето си с бумел, пиене на бира и дуели. Ако е син на богат баща, младежът влиза в студентско дружество — да бъдеш член на елитно дружество, струва към четиристотин лири годишно. Ако е младеж от средната класа, се записва в Burschenschaft (Студентско дружество (нем.)) или Landsmannschaft (Земляческо студентско дружество (нем.)), което е малко по-евтино. Тия сдружения от своя страна се делят на по-малки кръжоци — на шваби от Швабия, на франконци — потомци на франките, тюрингийци и т.н. Разбира се, накрая става както винаги — доколкото знам, половината членове на нашия Гордънски шотландски полк са лондончани кореняци. Тъй или иначе, всеки университет е достатъчно живописен с десетина и повече студентски дружества, всяко със своя фуражка, отличителни знаци и цветове, с определена бирария, в която не може да влезе студент от друго дружество, носиш други знаци и фуражка с друг цвят.