Артър Дойл: Изгубеният свят

— Очакват ли ви?

— Имам среща.

— Писмото?

Извадих плика.

— Ясно!

Той, изглежда, не беше много словоохотлив. Последвах го по коридора, когато внезапно от някаква стая — трапезарията, както се оказа впоследствие — излезе дребна женица. Беше пъргава, жизнена, тъмноока дама, по-скоро френски, отколкото английски тип.

— Един момент — спря ме тя. — Почакай, Остин. Заповядайте тук, сър. Мога ли да ви запитам срещали ли сте се преди със съпруга ми?

— Не, госпожо, още не съм имал честта.

— Тогава предварително ви се извинявам. Трябва да ви кажа, че той е съвършено невъзможен човек — абсолютно невъзможен. Като сте предупреден, ще бъдете по-снизходителен към него.

— Много тактично от ваша страна, госпожо.

— Ако видите, че е склонен към буйствуване, побързайте да се измъкнете от стаята. Не му противоречете. От това са пострадали няколко души. После става публичен скандал, а той се отразява зле върху мен и върху всички ни. Предполагам, че не го търсите във връзка с Южна Америка?

Не можех да лъжа дама.

— Боже мой! Това е най-опасната тема. Вие няма да повярвате нито дума от неговите приказки и това не ще ме учуди. Но не му го казвайте, защото ще се разбеснее. Правете се, че му вярвате, и може би всичко ще свърши благополучно. Помнете, че той сам си вярва. В това можете да не се съмнявате. По-честен човек от него не се е раждал. Не се бавете повече, за да не се усъмни. Ако ви се стори опасен — наистина опасен, — натиснете звънеца и го дръжте на разстояние, докато дойда. Даже в такива тежки случаи обикновено се справям с него.

С тези насърчителни думи дамата ме предаде на мълчаливия Остин, който през време на краткия ни разговор беше чакал като бронзова статуя на благоразумието. Той ме изпроводи до края на коридора. Почукване на вратата, рев на бик отвътре — и аз се намерих очи в очи с професора.

Той седеше на въртящ се стол зад широка маса, отрупана с книги, карти и диаграми. Когато влязох, седалката се завъртя и го обърна с лице към мен. Видът му ме накара да затая дъх. Бях подготвен за нещо необикновено, но не и за такава поразителна личност. Изумителното у него беше ръстът му — ръстът и внушителната осанка. Главата му беше огромна — най-голямата човешка глава, която съм виждал. Сигурен съм, че ако бих се осмелил да нахлупя цилиндъра му, той би се нахлузил цял върху мен и би стигнал до раменете ми. Лицето и брадата му ми напомняха асирийски бик. Лицето му беше румено, а брадата, лопатеста и спускаща се на вълни по гръдта му, бе толкова черна, че изглеждаше почти синя. Косата му правеше необикновено впечатление — дълъг, виещ се кичур, сякаш залепен върху масивното му чело. Очите под големите черни валма на веждите бяха гълъбовосини, много ясни, изпитателни и властни. Освен това над масата се виждаха грамадни рамена, гръд като бъчва и две огромни ръце, покрити с дълги черни косми. Всичко това заедно с гласа му, приличен на рев или на гръмотевица, съставиха първото ми впечатление от прословутия професор Челинджър.

— Е? — каза той и ме изгледа предизвикателно. — Какво има?

Трябваше да продължа да лъжа поне още малко, иначе това очевидно щеше да бъде краят на разговора.

— Вие бяхте така добър да ми определите среща, сър — започнах аз смирено, като му подадох плика.

Той взе моето писмо от бюрото си и го разтвори пред себе си.

— А, вие сте младежът, който не разбира прост английски, нали? Общите ми заключения обаче благоволявате да одобрите, доколкото схващам?

— Изцяло, сър, изцяло! — Аз произнесох това много натъртено.

— Бога ми! Та това укрепва твърде много моите позиции. Вашата възраст и външността ви правят поддръжката двойно по-ценна. Е, вие поне сте по-добър от онова стадо свине във Виена, чието грухтене все пак не е по-оскърбително от това на британския шопар. — Той ме стрелна с яростния поглед на споменатата порода.

— Те, изглежда, са се държали възмутително — забелязах аз.

— Уверявам ви, че мога да се сражавам сам и нямам никаква нужда от вашето съчувствие. Оставете ме, сър, гърбом към стената. За Джордж Едуард Челинджър няма по-голяма радост от тая. Е, сър, да направим, което е по силите ни, за да съкратим това посещение. То едва ли е приятно за вас и е неизразимо отегчително за мен. Вие, както ме уверявате, сте имали да направите някои бележки по тезисите на доклада ми.

В неговото държане имаше такава безцеремонна прямота, че не беше леко да се хитрува. Все пак аз трябваше да продължа играта и да чакам по-добра възможност. Отдалече всичко изглеждаше съвсем просто. О, моя ирландска находчивост, защо ме напусна сега, когато си ми така необходима?