Артър Дойл - Изгубеният свят

Отново влязохме в стаята, която преди десет минути бяхме напуснали толкова шумно. Професорът внимателно затвори вратата, предложи ми кресло и бутна под носа ми кутия с пури.

— Истински „Сан Хуан Колорадо“ — заяви той. — Наркотиците са най-подходящи за избухливи хора като вас. Господи! Не я прехапвайте! Срежете, срежете я с уважение! Сега се облегнете и слушайте внимателно всичко, което ще благоволя да ви кажа. Ако ви хрумне някаква забележка, можете да я запазите за по-подходящо време.

Първо, за вашето завръщане в дома ми след съвсем справедливото ви изхвърляне — той издаде брадата си напред и ме загледа предизвикателно, сякаш ме подканяше да споря с него, — след, както казах, заслуженото ви изхвърляне. Причината се крие в отговора, който дадохте на този нахален полицай и в който ми се стори, че открих у вас проблясък на благородство — нещо, което не е присъщо на професията ви. Като признахте, че вината за произшествието е ваша, вие проявихте известна безпристрастност на мисълта и широта на погледа, които привлякоха благосклонното ми внимание. Подвигът на човешкия род, към който за съжаление принадлежите и вие, винаги е бил под умствения ми хоризонт. Вашите думи неочаквано ви издигнаха над него. Вие се издигнахте до сериозното ми внимание. Поканих ви да се върнете с мен, тъй като си наумих да се запозная по-отблизо с вас. Бъдете така добър да изтърсвате пепелта си в малкия японски пепелник на бамбуковата маса, която се намира вляво от вас.

Всичко това професорът изстреля така, сякаш четеше лекция пред класа си. Той беше обърнал въртящия се стол по такъв начин, че да бъде с лице към мен, и седеше надут като огромен жабок с отпусната назад глава и очи, полупритворени от високомерни клепачи. После изведнъж се обърна встрани и всичко, което виждах от него, беше сплъстена коса и едно червено щръкнало ухо. Той се порови в купищата хартия върху бюрото си и след малко измъкна оттам нещо, което наподобяваше доста одрипавял скицник.

— Смятам да ви разправя за Южна Америка — започна той. — Само без забележки, моля. Преди всичко искам да разберете, че нищо от това, което ще ви кажа сега, не бива да разгласявате по какъвто и да е начин, докато не получите специалното ми разрешение. Това разрешение по всяка вероятност няма да бъде дадено никога. Ясно ли е?

— Но това е много тежко — казах аз. — Според мен едно благоразумно изложение…

Той остави бележника върху масата.

— Това приключва въпроса — каза той. — Желая ви всичко най-добро.

— Не, не! — извиках аз. — Съгласен съм с всички условия. Доколкото разбирам, нямам избор.

— Никакъв — потвърди той.

— Добре тогава, обещавам.

— Честна дума?

— Честна дума.

Той ме изгледа със съмнение в наглите си очи.

— В края на краищата какво зная аз за вашата чест?

— Бога ми, сър! — извиках аз гневно. — Позволявате си твърде много! Никога през живота си не съм бил обиждан така.

Той беше по-скоро заинтересуван, отколкото засегнат от избухването ми.

— Кръглоглав — промърмори той. — Брахицефал, сивоок, чернокос, с някои черти на негроид. Келт, предполагам?

— Аз съм ирландец, сър.

— Чистокръвен?

— Да, сър.

— Разбира се, това обяснява всичко. И така, вие ми дадохте обещание, че няма да злоупотребите с доверието ми — нали? Това доверие, трябва да ви кажа, ще бъде далеч непълно. Но аз съм готов да ви дам някои сведения, които представляват интерес. На първо място, навярно ви е известно, че преди две години извърших пътешествие до Южна Америка, пътешествие, което ще влезе в съкровищницата на световната история на науката. Целта ми беше да проверя някои заключения на Уолес и Бейтс, което можеше да стане само чрез наблюдение на изложените факти при същите условия, при които са ги срещнали самите те. Дори ако моята експедиция не бе постигнала други резултати, тя все пак щеше да бъде достойна за внимание, но там ми се случи нещо любопитно, което даде съвършено нова насока на изследването.

Вие знаете — или може би не знаете: в този век на половинчато образование е възможно и това, че земите край някои части на Амазонка все още не са изучени добре и че в нея се вливат множество притоци, някои от които изобщо не са отбелязани на картата. Моята задача беше да посетя тази почти непозната покрайнина и да изследвам нейната фауна. Това ми осигури материал за няколко глави от големия и монументален труд по зоология, който ще бъде оправданието на живота ми. Завърших работата си и бях на път за в къщи, когато се случи да пренощувам в малко индианско село, близо до мястото, където един приток — името и местонахождението премълчавам — се влива в Амазонка. Туземците бяха индианци кюкама — симпатична, но изродена раса с умствени възможности, не по-високи от тези на средния лондончанин. Още на отиване бях излекувал няколко от тях и личността ми бе направила силно впечатление, затова не се изненадах, че те очакваха завръщането ми с нетърпение. Обясниха ми със знаци, че някой се нуждае от спешната ми медицинска помощ и аз тръгнах след вожда към една от колибите му. Когато влязох, открих, че страдащият, на когото трябваше да помогна, бе току-що издъхнал. За моя изненада той не беше индианец, а бял, дори може да се каже, много бял, защото имаше сламеноруса коса и черти на албинос. Той беше облечен в дрипи, изглеждаше много изтощен и целият му вид свидетелствуваше, че е прекарал продължителни лишения. Доколкото можах да схвана обяснението на туземците, те никога не го бяха виждали преди. Попаднал в селото им, когато минавал сам през гората и едва се държал на краката си от слабост.