Артър Дойл - Изгубеният свят

Раницата му беше до одъра и аз разучих съдържанието й. Отвътре бе пришита ивица с името му — Мейпъл Хуайт, Лейк авеню, Детройт, Мичиган, име, пред което винаги съм готов да сваля шапка. Няма да бъде пресилено, ако се каже, че то ще се нареди до моето, когато дойде време да се поделя славата за това дело.

От съдържанието на раницата се виждаше, че този човек е бил художник и поет, тръгнал да търси нови впечатления. Имаше отделни стихчета. Не твърдя, че разбирам от тези неща, но по отношение на тях мисля, че имаше да се желае още много. Намерих също няколко най-обикновени речни пейзажа, кутия с бои, кутия с пастели, няколко четки, тази извита кост, която е върху мастилницата ми, томче от Бакстеровите „Нощни и дневни пеперуди“, един евтин револвер и няколко патрона. Личен багаж той или нямаше, или го бе изгубил при пътуването си. Това бе цялото имущество на този американски бохем. Вече се канех да го оставя, когато забелязах, че нещо се подава от джоба на съдраната му жилетка. Това беше ей този скицник, толкова окъсан, колкото е и сега. Можете да не се съмнявате, че откакто притежавам тази реликва, тя е на такава почит, на каквато би могло да се радва първото фолио на Шекспир! Сега ви я давам с молба да я разгледате страница по страница и да вникнете в съдържанието.

Той запали пура и се облегна назад, като следеше с остри, изпитателни очи въздействието, което трябваше да произведе върху мене този документ.

Отворих книжката, подготвен за някакво откровение, макар да не можех да си представя какво точно. Първата страница обаче ме разочарова, защото на нея нямаше нищо друго освен един много дебел мъж с кител и обяснението „Джими Колвър в пощенския параход“, написано под него. Следваха няколко страници, запълнени с малки скици на индианци и техните обичаи. След това имаше картина, която изобразяваше весел, едър духовник с широкопола шапка, седнал срещу един много слаб европеец, и текст: „Обед у фра Кристоферо в Росарио“. Още няколко страници бяха заети от етюди на жени и деца, а след това имаше една непрекъсната поредица от рисунки на животни с обяснения като тия: „Ламантин на пясъчна плитчина“, „Костенурки и яйцата им“, „Черни ахути под палма“. Последната показваше някакво животно, наподобяващо прасе. И накрая следваше една двойна страница с етюди на много неприятни гущери с дълги муцуни. Не можах да разбера нищо и казах на професора:

— Но това са навярно крокодили?

— Алигатори! Алигатори! В Южна Америка няма истински крокодили. Разликата между едните и другите…

— Искам да кажа, че не виждам нещо особено, нещо, което да потвърди думите ви.

Той се усмихна спокойно и рече:

— Вижте следващата страница.

Но и тя не ме заинтересува. Това беше грубо оцветен пейзаж от онзи тип картини, които впоследствие художникът използува като ръководство при по-внимателна разработка на темата. Предният план бе зает от бледозелена переста растителност. Тя се изкачваше нагоре и преминаваше във верига от тъмночервени ребрести скали, които ми напомняха някои базалтови формации. Те се простираха като стена по целия заден план. До нея се виждаше уединена пирамидална канара, увенчана с голямо дърво. Между канарата и голямата скала, изглежда, зееше пукнатина. Зад всичко това — синьо, тропическо небе. Тънка, зелена линия от растителност минаваше по върховете на червените скали. На следващата страница имаше друг лек акварел на същия пейзаж, но доста по-отблизо, така че подробностите се виждаха ясно.

— Е? — попита професорът.

— Безспорно формацията е интересна — отвърнах аз, — но не разбирам чак дотолкова от геология, за да кажа, че е чудесна.

— Чудесна? — повтори той. — Тя е уникална. Изглежда невероятно. Никой не е мечтал за такова нещо. А сега следващата.

Обърнах листа и възкликнах от изненада. На цяла страница беше нарисувано най-странното същество, което съм виждал. Това беше безумното видение на пушач на опиум, видение, което се е явило някому в състояние на делириум. Главата беше птича, тялото приличаше на надут гущер, влачещата се опашка беше покрита с щръкнали шипове, а заобленият гръб завършваше с висок назъбен ръб, който сякаш бе съставен от гребените на десетина петли, наредени един след друг. Пред това същество имаше едно нелепо джудже или гном с вид на човек, което стоеше и го гледаше.

— Е, какво ще кажете за това? — възкликна професорът, търкайки победоносно ръце.

— Чудовищно, гротескно.

— Но какво го е накарало да рисува такъв звяр?