Артър Дойл: Изгубеният свят

„Уважаеми професор Челинджър — се казваше в него, — като скромен естественик, аз винаги съм хранил най-дълбок интерес към размишленията Ви за различията между Дарвин и Вайсман. Неотдавна имах случай да освежа паметта си, препрочитайки Вашето…“

— Безсрамен лъжец! — измърмори Тарп Хенри.

„… Вашето майсторско изказване във Виена. Това ярко и възхитително изложение е, струва ми се, последната дума в тази област. В него обаче има едно изречение, а именно: „Аз протестирам остро срещу нетърпимото и догматично твърдение, че всеки отделен ген 1 1 Носител на наследствеността според Вайсман. Б. р. е микрокосмос с исторически оформена структура, изградена в течение на много поколения“. Не смятате ли във връзка с по-новите изследвания да измените това свое твърдение? Не мислите ли, че то е прекалено силно? Моля ви, бъдете така любезен да ме приемете на разговор, защото този въпрос силно ме вълнува и имам някои мисли, които мога да изложа само в лична беседа. С Ваше съгласие вярвам, че ще имам честта да Ви посетя в други ден (сряда) в 11 часа сутринта.

Оставам, сър, с уверения за дълбокото си към Вас уважение. Искрено ваш Едуард Д. Малоун“

— Е, как е? — попитах аз тържествуващо.

— Ако съвестта ти позволява…

— Досега тя никога не ме е подвеждала.

— Но какво смяташ да правиш?

— Да се добера до него. Веднъж да вляза в стаята му, сигурно ще измисля как трябва да действувам по-нататък. Може дори да се осмеля да си призная всичко. Ако той е спортсмен, с това само ще го погъделичкам.

— Да-да, ще го погъделичкаш! Много по-вероятно е той да те погъделичка с нещо тежичко. Ще ти потрябва ризница или екип за ръгби. Но довиждане. Отговорът ще бъде тук при мен в сряда сутринта — ако изобщо благоволи да ти отговори. Той е буден, опасен, сприхав тип, ненавиждан от всички, с които е имал работа, и посмешище на студентите, доколкото те си позволяват волности спрямо него. Може би за теб ще бъде най-добре, ако изобщо не получиш отговор от този човек.

На опасенията или надеждите на моя приятел не беше съдено да се сбъднат. Когато се отбих при него в сряда, там имаше писмо с пощенски щемпел на Уест Кенсингтън и името ми, надраскано върху целия плик с почерк, подобен на бодлив тел. Съдържанието беше следното:

„Енмор парк, У.

Господине!

Получих своевременно Вашата бележка, в която твърдите, че одобрявате възгледите ми, макар да не смятам, че те зависят от Вашето или чието и да било одобрение. Вие сте се осмелили да употребите думата „размишления“ по повод моето изложение върху предмета на дарвинизма и аз бих Ви обърнал внимание на факта, че такава дума в такъв контекст е до известна степен оскърбителна. Съдържанието на писмото обаче ме убеждава, че сте сгрешили по-скоро от невежество и нетактичност, отколкото от злоба, така че задоволявам се да отмина този въпрос. Вие цитирате едно изолирано изречение от доклада ми и, изглежда, срещате известни затруднения в разбирането му. Смятам, че само интелект, по-нисък от човешкия, не би успял да схване смисъла, но ако действително е необходимо допълнително разяснение, съгласен съм да се срещна с Вас в посочения час, макар че всякакъв вид посещения и посетители са ми извънредно противни. Що се отнася до Вашето внушение да изменя гледището си, трябва да знаете, че нямам навик Да правя това, след като съзнателно съм изложил зрелите си възгледи. Бъдете така добър при идването си да покажете плика на това писмо на прислужника ми Остин, понеже той е длъжен да вземе всички предпазни мерки, за да ме предварди от натрапчивите мошеници, които наричат себе си „журналисти“.

Искрено Ваш

Така гласеше писмото, което прочетох на Тарп Хенри, подранил, за да узнае резултата от моята дързост. Единствената му забележка беше:

— Има някакво ново кръвоспиращо лекарство — кутикура или нещо подобно, което е по-ефикасно от арниката.

Някои имат такова странно чувство за хумор!

Когато получих посланието, часът беше почти десет и половина, но един кабриолет ме откара навреме до мястото на срещата. Къщата, пред която спряхме, беше с внушителна външност и с колонада, а тежките завеси на прозорците красноречиво говореха за богатството на този страшен професор. Отвори ми един чудноват, мургав, сух човек на неопределена възраст с тъмна моряшка куртка и кафяви кожени гети. По-късно разбрах, че това е шофьорът, който запълвал празнините в поредицата от дезертиращи лакеи. Той ме огледа от глава до пети с изпитателните си светлосини очи и попита: