Артър Дойл: Изгубеният свят

— Защо не? — извиках аз. — Такива жени като теб вдъхват смелост на мъжете. Дай ми възможност и ще видиш дали мога да се възползувам от нея. Освен това, както казваш, мъжете трябва сами да си създават случаи, а не да чакат да им ги предоставят. Вземи Клайв — обикновен чиновник, а завладял Индия. Бога ми, още не е късно да направя нещо на тази земя…

Тя се засмя на внезапната ми ирландска разпаленост.

— Защо не? Ти притежаваш всичко, което би могъл да притежава един мъж — младост, здраве, сила, образование, енергия. Аз съжалявах, че заговори за това. А сега се радвам — толкова се радвам, щом разговорът ни събужда такива мисли у теб.

— И ако аз наистина…

Ръката й легна като топло кадифе върху устните ми.

— Ни дума повече, сър. Ти трябваше да бъдеш на вечерно дежурство в службата преди половин час, само че сърцето не ми даваше да ти напомня. Може би някой ден, когато извоюваш мястото си в живота, ние пак ще си поговорим за тези неща.

Така в онази ноемврийска вечер аз се озовах навън, тичайки след трамвая за Камбъруел с пламтящо сърце и със страстната решителност да не мине нито ден, преди да открия някакво дело, достойно за моята дама. Но би ли могъл тогава някой да си представи невероятния образ, който щеше да приеме това дело, или чудноватите пътища, по които стигнах до извършването му?

След всичко това на читателя ще се стори, че тази встъпителна глава няма нищо общо с моя разказ, но все пак без нея нямаше да има никакъв разказ, защото само когато човек тръгне по света с мисълта, че навсякъде край него има подвизи, и със сърце, туптящо от желание да използува първия случай, който му се представи, само тогава той като мен се откъсва от познатия живот и се осмелява да навлезе в чудесната тайнствена страна на здрача, където го очакват големите приключения и големите награди. Затова вижте ме в канцеларията на „Дейли Газет“, където бях най-незначително звено, изпълнен с непоклатимото решение да открия, ако е възможно още тази нощ, подвига, който би бил достоен за моята Глейдис! Дали тя постъпи жестоко или егоистично, като поиска от мен да рискувам живота си, за да я прославя? Такива мисли могат да споходят човек на средна възраст, но не и пламенните двадесет и три години в треската на първата любов.

Винаги съм обичал стария Макардъл — този прегърбен червенокос мърморко, редактор в отдел „Новини“, и се надявах, че той също ме обича. Вярно е, че истинският шеф беше Бомънт, но той живееше в разредената атмосфера на някаква олимпийска височина, от която не можеше да различи нищо по-дребно от международна криза или разцепление в кабинета. Понякога го виждахме да минава към вътрешната си стая със самотна величавост, с вторачени в пространството очи и с мисли, кръжащи над Балканите или над Персийския залив. Той бе над нас и отвъд нас. Но Макардъл бе първият му заместник и ние познавахме него. Когато влязох в стаята, старецът кимна и вдигна очилата си високо на олисялото си чело.

— Е, господин Малоун, както чувам, вие се проявявате много добре — каза той с приятния си шотландски акцент.

Благодарих му.

— Очеркът ви за експлозията в мината бе отличен. За пожара в Саутуорк — също. Вие имате истински стил на разказвач. Какво ви води при мен?

— Исках да ви помоля за една услуга.

На лицето му се изписа безпокойство и очите му започнаха да отбягват моите.

— Е, и? Каква е работата?

— Смятате ли, сър, че бихте могли да ме командировате с някаква задача за вестника? Ще направя всичко, за да я изпълня и да ви осигуря добър материал.

— Каква задача имате предвид, господин Малоун?

— Всякаква, сър, ако е съпроводена с приключения и опасности. Аз наистина ще направя всичко, което мога. Колкото е по-трудна, толкова по-добре.

— Вие, изглежда, горите от нетърпение да се разделите с живота си.

— Не, да оправдая живота си, сър.

— Боже мой, господин Малоун, това е много… много благородно. Боя се, че времето за тези неща е вече минало. Разходите по „специалните кореспонденции“ вече не се оправдават и, разбира се, във всеки случай такава задача може да се възложи само на опитен човек с име, което може да разчита на общественото доверие. Всички големи бели петна на картата са попълнени и никъде няма място за романтика. Впрочем, чакайте! — добави той с внезапна усмивка. — Като стана дума за белите петна на картата, нещо ми идва наум. Какво ще кажете, ако разобличим един мошеник, един съвременен Мюнхаузен, ако го направим смешен? Вие бихте могли да го изложите като лъжец, какъвто е в действителност. А, драги, би било чудесно. Допада ли ви това?