Артър Дойл - Изгубеният свят

Но ако са били животни или едно страхотно животно, какво е станало тогава с моите другари? Кръвожадният звяр несъмнено би ги унищожил и би оставил костите им. Вярно е, че онази ужасна локва кръв говореше за насилие. Някое чудовище, подобно на онова, което ме бе преследвало през нощта, би могло да грабне човек със същата лекота, с която котката грабва мишка. В такъв случай другите биха го последвали. Но ако беше така, те сигурно щяха да вземат карабините си. Колкото повече се мъчех да си обясня тази загадка, толкова по-трудно обърканият ми и уморен мозък намираше правдоподобни разрешения. Претърсих гората наоколо, но не видях никакви следи, които биха ме довели до някакъв извод. Веднъж се изгубих и само благодарение на късмета си след едночасово лутане намерих отново лагера. Неочаквано ме озари мисъл, която ми донесе малка утеха. Аз не бях съвършено сам на света. Долу, в подножието на скалата, чакаше верният Самбо. Ако извикам, той щеше да ме чуе. Отидох на ръба на платото и погледнах отвъд. Наистина той беше в своя малък лагер и се бе изтегнал край огъня, завит с одеялата. Но за мое учудване пред него седеше още един човек. За момент сърцето ми затупа от радост. Помислих, че някой от другарите ми е успял да се спусне долу. Но като погледнах повторно, надеждата ми угасна. Под изгряващото слънце кожата на този човек се червенееше. Той бе индианец. Извиках високо и размахах носната си кърпа. Самбо вдигна поглед, махна ми с ръка и се закатери по островърхата канара. Не след дълго той стоеше на върха й, съвсем близо до мен, и слушаше с дълбока тревога историята, която му разправях.

— Дявол взел тях сигурно, маса Малоун — каза той. — Вие влезли в дяволска страна, сър, и той вземе всички при него. Вие слуша мен, маса Малоун, и слиза бързо долу, иначе той хваща и вас.

— Как да сляза, Самбо?

— Взима лиани от дървета, маса Малоун. Хвърля тях тук. Аз връзва тях за пън и вие има мост.

— Ние вече мислихме за това. Тук няма лиани, които могат да ни издържат.

— Вие праща хора за въжета, маса Малоун.

— Кого мога да изпратя и къде?

— Праща в индианско село, сър. Много кожено въже в индианско село. Индианец долу под вас, праща него.

— Кой е той?

— Един от наши индианци. Другите били него и му взели заплата. Той връща при нас. Сега съгласен да взима писмо, носи въже, всичко.

Да занесе писмо! Защо не? Може би индианецът би могъл да доведе помощ. Но както и да е, той щеше да съдействува нашият живот да не отиде напразно и сведенията за всичко, което постигнахме за науката, да се озоват в ръцете на приятелите ни в Англия. У себе си вече имах две завършени писма. До вечерта щях да напиша още едно, което да разкаже най-новите ми преживелици. Индианецът можеше да занесе всичко това на човечеството. Ето защо наредих на Самбо да дойде пак, когато се свечери, и през целия този скръбен, самотен ден седях и записвах собствените си приключения от предната нощ. Надрасках и една бележка, която индианецът трябваше да предаде на първия бял търговец или капитан на параход, когото срещне. В нея получателят се умоляваше да уреди да ни бъдат изпратени въжета, тъй като от това можеше да зависи животът ни. Вечерта аз хвърлих на Самбо тези книжа и кесията си, в която имаше три английски лири. Парите трябваше да бъдат предадени на индианеца с обещание, че ще получи още два пъти по толкова, ако донесе въжетата.

И така, скъпи господин Макардъл, вие вече знаете как е стигнало до вас това съобщение и в случай, че не получите вече никога известие от злополучния си кореспондент, ще разберете какво е станало. Тази нощ съм твърде уморен и потиснат, за да правя планове. Утре трябва да намеря начин да не се отделям за дълго от лагера и все пак да потърся наоколо следи от несретните си приятели.

При залез слънце, преди да се спусне меланхоличната нощ, видях в обширната равнина под мен самотната фигура на индианеца — нашата единствена слаба надежда за спасение. Наблюдавах го, докато изчезна в розовеещите вечерни мъгли, които се издигаха между мен и далечната река.

Когато най-сетне поех към разгромения ни лагер, беше съвсем тъмно. Последното, което видях, преди да тръгна, бе червеният блясък на Самбовия огън. Това беше единственият светлик в широкия свят под мен, който галеше погледа ми също тъй, както присъствието на верния негър галеше помрачената ми душа. И все пак това беше най-щастливият ми миг след сполетелия ме удар. Радваше ме мисълта, че светът ще узнае какво сме направили, че в най-лошия случай имената ни няма да загинат заедно с телата ни, а свързани с резултата на нашия труд, ще достигнат до потомството.