Артър Дойл - Изгубеният свят

Но скоро аз откъснах поглед от тези далечни гледки, защото вниманието ми бе привлечено от нещо, което ставаше в самите ми крака. Две същества, подобни на големи броненосци, се бяха спуснали до водопоя и бяха легнали на брега. Докато лочеха, техните дълги гъвкави езици изскачаха и се скриваха като червени ленти. Един огромен елен с клонести рога, великолепно животно с царствена походка, се появи със самката си и двете си еленчета и започна да пие редом с броненосците. Никъде другаде в света не съществуват такива елени — лосът и американският елен едва ли биха стигнали до рамото му. Изведнъж той изпръхтя тревожно и изчезна със семейството си сред тръстиките. Броненосците също се втурнаха да търсят укритие. По пътеката слизаше едно невероятно чудовище.

За миг се запитах къде съм могъл да видя тази тромава фигура, този заоблен гръб с триъгълни шипове, тази чудновата птича глава, отпусната ниско до земята. После се сетих. Това беше стегозавърът, който Мейпъл Хуайт бе увековечил в скицника си и който бе привлякъл вниманието на Челинджър! Ето го на! Може би това е същият екземпляр, който е срещнал американският художник. Земята се тресеше под грамадната му тежест, а шумът, с който поглъщаше водата, отекваше в тихата нощ. В продължение на пет минути той бе така близо до моята скала, че ако протегнех ръка, можех да докосна ужасния люлеещ се гребен върху гърба му. После чудовището се обърна и бавно се изгуби сред камъните.

Погледнах часовника си. Часът беше два и половина — крайно време да поемам обратно. Не беше трудно да намеря пътя, защото на идване бях вървял все по десния бряг на ручея, а той се вливаше в Централното езеро на един хвърлей място от камъка, върху който лежах. И тъй, тръгнах с повишено настроение, защото чувствувах, че съм свършил добра работа и че нося на другарите си цял куп новини. На първо място, разбира се, бяха огнените пещери и сигурните белези, че в тях живеят някакви пещерни хора. Но освен това можех да разказвам за Централното езеро по собствени наблюдения. Можех да твърдя, че то е пълно със странни същества и че съм видял няколко сухоземни форми на праисторически живот, които не бяхме срещали преди. Вървях и си мислех, че малко хора са прекарвали по-чудновата и по-плодотворна за науката нощ. Катерех се нагоре по склона, като прехвърлях тези мисли в главата си, и навярно вече бях изминал половината от пътя, когато един страшен шум зад мен ме върна към собственото ми положение. Беше нещо средно между хъркане и ръмжене, ниско, глухо и извънредно заплашително. Очевидно наблизо имаше някакво чудновато същество, което не се виждаше. Аз ускорих хода си. Бях извървял около половин миля, когато звукът изведнъж се повтори, пак зад мен, но по-силен и по-заплашителен от преди. Сърцето ми застина в гърдите, когато осъзнах, че зверът, какъвто и да бъде той, изглежда, ме преследваше. Цял настръхнах при тази мисъл. Нека тези чудовища се разкъсват помежду си — такава е странната борба за съществование, но фактът, че те можеха да нападнат превъзхождащия ги съвременен човек, съзнателно да го преследват и гонят, беше изумително страшен. Отново си спомних осветената от факела на лорд Джон кървава муцуна, която приличаше на някакво ужасно видение от най-дълбоките кръгове на Дантевия ад. Стоях с тръпнещи колена и трескаво се взирах в озарената от луната пътека, по която бях минал. Всичко беше спокойно като в сън. Виждаха се само сребристи поляни и черни храсти. После в тишината отново се разнесе заплашителният нисък и гърлест грак. Този път той беше далеч по-силен и по-близък. Вече не можеше да има съмнение. Някакво същество беше по следите ми и все повече се приближаваше до мен.

Стоях като вцепенен и продължавах да се взирам към местността, която бях прекосил. Тогава изведнъж го видях. Храстите зад поляната, през която току-що бях минал, се раздвижиха. От тях се отдели и изскочи в ярката лунна светлина голяма тъмна сянка. Казах „изскочи“ съзнателно, защото животното се движеше като кенгуру — подскачаше, изправено на мощните си задни крака, а предните беше свило пред себе си. То беше огромно. По размер и по сила приличаше на изправен слон, но независимо от масата му неговите движения бяха извънредно пъргави. В първия миг, като го видях, помислих, че е игуанодонт, за който знаех, че не е опасен, но колкото и да бях невеж, скоро разбрах, че това е съвсем друго същество. Вместо нежната еленова глава на големия трипръст листоед този звяр имаше широка, плоска жабешка муцуна като онази, която ни бе обезпокоила в лагера. Свирепият му рев и страшната енергичност, с която ме преследваше, ме убеждаваха, че това е един от големите кръвожадни динозаври, най-ужасните зверове, които са живели на този свят. При скоковете си приблизително на всеки двадесет ярда огромният звяр падаше на предните си лапи и допираше нос до земята. Душеше следите ми. Понякога за миг ги изгубваше, но ги намираше отново и с бързи подскачания препускаше по моя път.