Артър Дойл - Изгубеният свят

Страшно беше да се спи в този злополучен лагер, но още по-страшно — да се спи в джунглата. Трябваше да се избере едното или другото. Разумът ме предупреждаваше, че трябва да остана на пост, но изтощеното тяло заявяваше, че няма да го бъде. Покатерих се върху един клон на голямото дърво гингко, но по заоблената му повърхност нямаше сигурно място за спане. Достатъчно би било да задремя, за да падна и да си счупя врата. Затова се спуснах долу и взех да мисля как да постъпя. Най-сетне затворих вратата на оградата, запалих три огъня, разположени в триъгълник, и след богата вечеря потънах в дълбок сън. Събуждането ми беше странно и радостно. В ранното утро, когато едва се развиделяваше, нечия ръка се отпусна върху рамото ми. Подскочих настръхнал и протегнах десница към карабината, но в същия миг извиках от радост — в хладния утринен здрач до мен беше коленичил лорд Джон.

Това бе той и все пак, каква промяна бе настъпила в него! Преди лорд Джон беше спокоен, коректен, акуратен в облеклото си. Сега имаше бледо лице и див поглед, дишаше тежко като човек, който е бягал дълго и бързо. Сухото му лице бе издрано и окървавено, вместо дрехи по тялото му висяха дрипи, а шапката му беше изчезнала. Аз се взирах учуден, но той не ме остави да задавам въпроси. Говореше и непрекъснато опипваше припасите ни.

— Бързо, млади приятелю! Бързо! — викаше той. — Да пестим минутите. Вземи карабините. И двете. Другите две са у мен. Сега — всички патрони. Колкото можеш да събереш. Напълни си джобовете. А сега храна. Пет-шест кутии стигат. Достатъчно! Не приказвай и не разсъждавай. Бързай, иначе сме загубени!

Още сънен, преди да разбера какво значи всичко това, аз вече тичах презглава след него с по една карабина под всяка мишница и с куп различни припаси в ръцете си. Той се провираше през най-гъстия шубрак, додето стигна до голяма група храсти. Нахълта в тях, без да обръща внимание на тръните, и като се хвърли в самата им среда, ме свлече до себе си.

— Така! — задъхано каза лорд Джон. — Мисля, че тук сме в безопасност. Те ще нападнат лагера, това е ясно като ден. Първата им мисъл ще бъде тази, но ще бъдат озадачени.

— Какво става изобщо? — попитах аз, като си поех дъх. — Къде са професорите? И кой ни преследва?

— Маймуночовеците — извика той. — Боже мой, какви зверове! Не говори високо, защото те имат дълги уши. Имат също силни очи, но доколкото мога да съдя, нямат нюх, така че едва ли ще могат да ни подушат. Къде изчезна ти, млади приятелю? Имаше късмет, че не беше тук.

С няколко фрази шепнешком му разказах приключението си.

— Много лошо — каза той, като чу за динозавъра и за ямата. — Мястото не е съвсем подходящо за отдих, а? Но преди тези гадове да се доберат до нас, аз нямах пълна представа за него. Бил съм веднъж в плен при папуасите людоеди, но те са рицари в сравнение с тази сган.

— Как се случи това? — попитах аз.

— Беше рано сутринта. Нашите учени приятели едва се бяха размърдали. Дори не бяха успели да се скарат. Изведнъж започнаха да валят маймуни. Те се изсипаха просто като ябълки. Изглежда, са се събирали през нощта, докато голямото дърво над нас се свело под тежестта им. Застрелях една в корема, но преди да се опомним, те ни натръшкаха по гръб. Наричам ги маймуни, но те носеха в ръцете си пръти и камъни, бърбореха помежду си, а накрая завързаха ръцете ни с лиани, така че стоят по-високо от всички зверове, които съм виждал по време на странствуванията си. Маймуночовеци — това са те. Липсващото звено. И по-добре да си бяха останали липсващо звено. Отнесоха ранения си другар — от него течеше кръв като от прасе. После насядаха около нас и по лицата им беше изписана жажда за убийство. Бяха едри същества — големи колкото човек, но доста по-силни. Под червените валма на веждите сивите им очи приличаха на стъклени. Те просто седяха и ни поглъщаха с поглед. Челинджър не е заек, но и той се уплаши. Успя да скочи на крака и им завика да привършват и да сложат край на тази история. Мисля, че вследствие на бързината, с която се случи всичко, той беше малко не на себе си, защото беснееше и ги псуваше като луд. Ако това беше група от любимите му журналисти, пак не биха получили по-страшни ругатни.

— Е, и какво направиха те?

Аз бях замаян от странната история, която моят спътник нашепваше на ухото ми, докато острите му очи не преставаха да се стрелкат във всички посоки и ръката му стискаше заредената карабина.

— Мислех, че с нас е свършено. Но работата взе друга насока. Те всички забъбраха в хор. После един от тях застана до Челинджър. Можеш да се смееш, млади приятелю, но честна дума, двамата си приличаха като роднини. Не бих повярвал, ако не го бях видял с очите си. Този стар маймуночовек — той се оказа водачът им — беше нещо като червен Челинджър. Той притежаваше всички красиви черти на нашия приятел, съвсем малко подсилени. Имаше същото късо тяло, широки рамена, изпъкнали гърди, рунтави вежди, поглед, който говори: „Какво искаш пък ти, дявол да те вземе?“, и всичко останало. Когато маймуночовекът застана до Челинджър и сложи лапата си на рамото му, ефектът беше пълен. Съмърли, силно възбуден, се смя до сълзи. Маймуночовеците също се смяха — или поне страшно се разкрякаха, — а след това ни помъкнаха през гората. До пушките и амунициите не се докоснаха — изглежда, ги смятаха за опасни, — но задигнаха всичката ни открита храна. Ние със Съмърли малко се поизмъчихме по пътя — доказателство за това са кожата и дрехите ми, — защото те ни прекараха направо през къпините; а техните кожи са като гьон. Но Челинджър беше добре. Четирима от тях го носеха на рамената си и той пътуваше като римски император. Какво е това?