Артър Дойл - Изгубеният свят

А сега, мои търпеливи читатели, аз вече не ще мога да беседвам направо с вас. Оттук нататък (ако някакво продължение на това повествование достигне до вас) то може да става само чрез вестника, който представям. Аз оставям в ръцете на редактора този отчет за събитията, които предшествуваха една от най-забележителните експедиции в историята, така че, ако ми е писано вече да не се върна в Англия, моите записки ще ви разкажат как започна всичко. Дописвам тези редове в салона на пътническия кораб „Франциска“. Лоцманът ще ги върне обратно и ще ги предаде на съхранение при господин Макардъл. Нека преди да затворя бележника, да ви нахвърля още една картина — последния спомен, който отнасям със себе си от родната земя. Късна пролет, влажна, мъглива утрин, ръми студен дъжд. По кея се движат три фигури, облечени с лъскави мушами. Те се насочват към мостика на големия параход, върху който се вее синият флаг. Пред тях един носач бута количка, натоварена с голям куп куфари, пакети и оръжейни сандъци. Дългият, меланхоличен професор Съмърли върви с провлечени стъпки и отпусната глава, като човек, който вече дълбоко съжалява за стореното. Лорд Джон Рокстън стъпва бодро и тясното му живо лице между ловджийската шапка и шала сияе. Що се отнася до мен, аз не се съмнявам, че видът ми е радостен — та нали суетенето по подготовката и мъката от раздялата са вече зад мен? Вече сме съвсем близо до кораба, когато изведнъж зад нас се чува вик. Това е професор Челинджър, който бе обещал да ни изпрати. Той тича след нас и пухти — целият червен и сърдит.

— Не, благодаря — заявява той. — Нямам никакво желание да се качвам на кораба. Трябва да ви кажа само няколко думи и мога спокойно да сторя това тук. Моля ви да не си внушавате, че с нещо съм ви задължен за това ваше пътешествие. Бих искал да разберете, че за мен е съвършено безразлично дали ще заминете и аз не храня към вас ни най-малка признателност. Истината си е истина и каквото и да съобщите вие, нищо не може да я промени. Вашите думи могат само да развълнуват и задоволят някои невежи. Необходимите ви сведения и инструкции са в този запечатан плик. Ще го отворите, когато пристигнете в един град на Амазонка, който се нарича Манаос. Но не преди деня и часа, посочени на външната му страна. Разбрано, нали? Осланям се на честността ви и предполагам, че условията ми ще бъдат стриктно съблюдавани. Господин Малоун, аз не ще поставя никакви ограничения на вашата кореспонденция, защото целта на вашето пътуване е изясняването на фактите. Но от вас искам едно — да не давате никакви подробности за мястото, към което пътувате, и до завръщането си да не публикувате нищо. Довиждане, сър! Вие успяхте да смекчите отношението ми към тази презряна професия, на която за жалост принадлежите. Довиждане, лорд Джон! Доколкото зная, науката за вас е запечатана книга, но можете да се радвате, че отивате в тези ловни полета. Несъмнено ще имате възможността да опишете във „Филд“ как сте свалили летящ диморфодон. Довиждане и на вас, професор Съмърли. Ако вие все още сте способен да се поправите, в което искрено се съмнявам, вие сигурно ще се върнете в Лондон поумнял…

Той се завъртя на петите си и след минута видях от палубата ниската му тантуреста фигура, която се полюшваше в далечината към влака. Излязохме вече в Ламанш. Разнася се последният звънец за предаване на писмата и за раздяла с лоцмана. А сега — „отвъд хоризонта е нашият път“. Боже, пази всички ония, които оставяме на брега, и ни върни при тях здрави и читави.

Не ще отегчавам онези, до които достигне този разказ, с описание на нашето пътуване в комфортния пътнически кораб, няма да разказвам и за едномесечния ни престой в Пара. (Бих искал само да благодаря за голямата любезност на компанията „Перейра да Пинта“, която ни помогна да си набавим нужната екипировка.) Съвсем накратко ще спомена и за нашето пътуване срещу течението на една широка, бавна, размътена река с параход, малко по-малък от онзи, който ни прекара през Атлантика. Накрая ние минахме през Обидоските теснини и стигнахме до град Манаос. Тук господин Шортман, представител на Британско-бразилската търговска компания, ни избави от съмнителните прелести на местния хан. В неговата гостоприемна хациенда ние живяхме до деня, в който ни бе разрешено да отворим писмото с нарежданията на професор Челинджър. Преди да стигна до неочакваните събития през този ден, бих искал да обрисувам по-подробно моите другари в това начинание и хората, които вече бяхме събрали в Южна Америка за обслужване на експедицията. Пиша това съвсем откровено и се осланям на вашия такт, господин Макардъл, защото този репортаж ще мине през вашите ръце, преди да излезе на бял свят.