Артър Дойл - Изгубеният свят

Изведнъж някой докосна лакътя ми. Обърнах се и видях пред себе си закачливите властни очи на високия слаб човек, който беше пожелал да тръгне с мен в това чудновато издирване.

— Господин Малоун, ако се не лъжа? — каза той. — Ще бъдем спътници, а? Моят апартамент е точно отсреща в Олбъни. Навярно ще имате добрината да ми отделите половин час? Много искам да поговоря с вас по някои неща.

Заедно с лорд Джон Рокстън свихме по Вайго стрийт и минахме през мрачните портали на знаменития аристократичен мравуняк Олбъни. В края на някакъв дълъг, тъмен коридор новият ми познат бутна една врата и завъртя електрическия ключ. Пред нас се откри голяма стая, която многото лампи с цветни абажури обливаха с червено сияние. Аз я огледах от прага и почувствувах, че в нея царят изискан комфорт, елегантност и мъжественост. Във всичко се преплитаха вкусът на богатия стопанин и небрежното ергенско безредие. На пода бяха проснати скъпи кожи и чудновати дъгоцветни рогозки от някой ориенталски пазар. По стените висяха нагъсто картини и гравюри, които даже моето неопитно око можеше да прецени като много скъпи и редки. Скици на боксьори, балерини и състезателни коне се редуваха с чувствения Фрагонар, войнствения Жирарде и мечтателния Търнър. Но всред тези разнообразни украшения бяха пръснати трофеи, които живо ми напомняха, че лорд Джон Рокстън е бил един от големите всестранни спортисти и атлети на своето време. Едно тъмносиньо и едно розово весло, кръстосани върху камината му, говореха за старата му любов към гребането в Оксфорд, а рапирите и боксовите ръкавици наоколо свидетелствуваха за победите, които бе спечелил с тях. Всички стени на стаята бяха опасани с един ред прелестни тежки глави на животни от всички краища на света. Това бяха най-добрите представители на своите видове. Над всички тях бе отпуснал високомерната си устна редкият бял носорог от Ладо Енсклаве.

В центъра, върху скъпия червен килим, имаше черна маса Луи XV със златни инкрустации — прекрасна реликва, кощунствено осквернена със следи от чаши и белези от угарки на пури. На нея бяха поставени сребърен поднос с цигари и бутилки върху полирана подложка. Мълчаливият стопанин наля две високи чаши и добави сода от сифона, който беше наблизо. Той ми посочи едно кресло, постави питието до мен и ми подаде дълга, гладка хаванска пура. После седна насреща ми и ме изгледа продължително и внимателно със странните си бляскащи, дръзки очи — очи със студен светлосин цвят, цвета на ледниково езеро.

През леката мъгла от дима на пурата си аз разглеждах подробностите на това лице, което вече познавах от много снимки — силно закривения нос, хлътналите и изпити страни, тъмната червеникава коса, оредяла на темето, завитите мъжествени мустаци, малката му войнствено издадена брадичка. В него имаше нещо от Наполеон III, от Дон Кихот, но и нещо характерно за английския провинциален джентълмен, живия, чевръст любител на кучета и коне. От слънцето и вятъра кожата му бе добила наситения червен цвят на изпечена пръст. Веждите му бяха рунтави и надвиснали, което придаваше почти свиреп изглед на тези и без друго студени очи, а високото му набраздено чело подсилваше това впечатление. В тяло беше слаб, но много здрав — той нееднократно бе доказвал, че в Англия има малко хора, способни да се мерят с него по физическа издръжливост. Въпреки че беше над 6 фута висок, изглеждаше по-нисък поради особената закръгленост на раменете му. Такъв беше знаменитият лорд Джон Рокстън. Сега той седеше срещу мен, захапал пурата си, и ме наблюдаваше непрекъснато, без да нарушава дългото и неловко мълчание.

— Е — каза той най-сетне, — вече се хванахме, млади момко, приятелю мой. (Тази интересна фраза той произнесе като една дума — „младимомкоприятелюмой“.) Да, и двамата скочихме в неизвестното. Предполагам, че когато влязохте в онази зала, в главата ви нямаше подобна мисъл, нали?

— Ни най-малко.

— Също и в моята. А ето ни до шия в тази каша. Та аз се завърнах от Уганда само преди три седмици. Купих си място в Шотландия, подписах контракта и всичко останало. Приятна история, а? Вашите сметки също ли се объркаха?

— Не, такъв ми е занаятът. Аз съм журналист в „Газет“.

— Да, разбира се. Вие казахте това още там. Знаете ли, имам малка задача за вас. Ще ми помогнете ли?

— С удоволствие.

— Нямате нищо против да рискувате, нали?

— В какво се състои рискът?

— Болинджър — това е рискът. Чували ли сте за него?