Артър Дойл - Изгубеният свят

— Не.

— Но, млади приятелю, къде сте живели досега? Сър Джон Болинджър е най-добрият жокей в северната част на страната. На равно бих могъл да се справя с него, ако съм във форма, но при надбягването с препятствия ще ми стъпи на шията. Всички знаят, че когато не тренира, пие много. Той нарича това поддържане на линията. Във вторник изпадна в делириум и оттогава непрекъснато беснее. Стаята му е над моята. Докторите казват, че с милия старец е свършено, ако в стомаха му не се натъпче някаква храна. Но тъй като той лежи в леглото с револвер върху завивката й се кълне, че ще забие и шестте куршума в първия, който го доближи, прислугата стачкува. Истина е, че той ни се води, ни се кара, този Джек, истина е и това, че стреля без грешка, но не може един национален шампион да бъде оставен да умре така, нали?

— Какво мислите да правите тогава? — попитах аз.

— Смятам, че ние двамата бихме могли да се справим с него. Той сигурно дреме и в най-лошия случай може само да контузи единия от нас. Другият ще трябва да го хване. Ако успеем да му вържем ръцете с калъфката от възглавницата и да телефонираме за промивка на стомаха, ще дадем на милия старец най-хубавата вечеря през живота му.

Човек няма особено основание да се радва, когато му дойде на главата такова нещо. Пък и не се мисля за много храбър. Моето ирландско въображение прави непознатото и неизпитаното да изглежда по-страшно, отколкото е в действителност. От друга страна, аз съм възпитан в ужас от страхливостта и в боязън от позора, който носи тя. Струва ми се, че ако смелостта ми се постави под съмнение, бих могъл да се хвърля в пропаст, като онзи хун от историята, но към това биха ме подтикнали по-скоро гордостта и страхът, отколкото храбростта. Затова, макар че мисълта за обезумелия от уиски човек в горната стая ме караше да изтръпна, аз все пак отговорих с колкото може по-безгрижен глас, че съм готов да вървя. По-нататъшните напомняния на лорд Рокстън за опасността само ме раздразниха.

— С приказки няма да оправим нищо — казах аз. — Хайде.

Изправих се, той също стана. После с дружелюбен смях ме удари два-три пъти по гърдите и накрая ме бутна обратно в креслото.

— Добре, синко, момко мой, бива те — каза лорд Рокстън.

Погледнах го с изненада.

— Тази сутрин аз сам се погрижих за Джек Болинджър. Той простреля полите на кимоното ми с дъртата си трепереща ръка, но ние му навлякохме усмирителна риза и след седмица старецът ще бъде в ред. Не ми се сърди, млади приятелю. Знаеш ли, между нас казано, аз гледам на тази южноамериканска работа като на нещо много сериозно и ако имам другар със себе си, той трябва да бъде човек, на когото мога да се опра. Затова аз те поизпитах и трябва да кажа, че издържа изпита добре. Имай предвид, че всичко ще легне на нас двамата, защото на онова старче Съмърли ще му потрябва бавачка още от самото начало. Между другото, да не би случайно ти да си същият Малоун, който ще влезе в отбора на Ирландия по ръгби?

— Като резерва навярно.

— Струва ми се, че помня лицето ти. Та аз бях там, когато спечелихте срещу „Ричмънд“. По-хубав страничен спринт не бях видял през целия сезон. Никога не пропущам възможността да присъствувам на ръгби-мач, защото това е най-мъжествената игра, която сме създали. Но аз не съм те поканил тук само за да си говорим за спорт. Трябва да уточним нашата работа. Ето разписанието на корабните рейсове — на първата страница на „Таймс“: другата сряда има пътнически кораб за Пара и ако вие с професора успеете да се приготвите, мисля да го вземем, а? Прекрасно, аз ще говоря с него. А как сме с екипировката?

— Вестникът ще се погрижи за това.

— Стреляш ли?

— Горе-долу като обикновен стрелец от териториалната армия.

— Боже мой! Толкова зле! Това е последното нещо, което вие, младите, се сещате да учите. Вие всички сте пчели без жила, когато се наложи да се грижите за кошера. Някога, когато някой мине и задигне меда, ще изглеждате много глупаво. Но в Южна Америка ще трябва да държиш здраво пушката, защото, ако нашият приятел, професорът, не е луд или лъжец, преди да се върнем, ще видим там чудновати неща. Каква пушка имаш?

Той отвори един дъбов шкаф и аз зърнах блестящи редици от успоредни дула, като тръби на орган.

— Да видим какво мога да отделя за теб от собствената си батарея — каза лорд Рокстън.

Една по една той изваждаше великолепни пушки, отваряше ги, щракаше затворите им и после, като ги поставяше отново в стойките, ги галеше с майчинска нежност.