Артър Дойл: Пъстрата лента

— Не, тя никога не го е използвала. Все сами трябваше да вършим всичко.

— Тогава защо ли е било нужно да го прокарвате? Позволете да разгледам пода.

Той легна върху пода, започна бързо да пълзи назад и напред, като разглеждаше внимателно с лупата цепнатините между дъските. Разгледа също така и первазите по стените, след това дойде до кревата и грижливо разгледа него и стената. Най-сетне силно дръпна шнура.

— Не звъни — продума той.

— Как така не звъни?

— Дори не е съединен с жицата. Това е много интересно. Вижте, той е прикрепен към куката над отвора на вентилатора.

— Колко глупаво. Аз и не съм забелязала това.

— Много странно — мърмореше Холмс, като дърпаше шнура. — В тая стая изобщо има много странности. Например какъв глупак е бил тоя, който е поставил вентилатора! Защо е трябвало да се прекарва от едната стая в другата, когато е могло да се постави така, че да излиза навън?

— Вентилаторът също е поставен наскоро — каза госпожица Стоунър.

— По същото време, когато и звънецът, нали? — забеляза Холмс.

— Да, по това време изобщо направиха няколко поправки.

— Много интересно! Звънци, които не звънят, вентилатори, които не проветряват. С ваше позволение, госпожице Стоунър, да отидем в другата стая.

Спалнята на доктор Гримсби Ройлот беше по-голяма от стаята на неговата доведена дъщеря, но също така просто бе наредена. Походен креват, малка дървена етажерка с книги — предимно технически, до кревата кресло, проста дървена маса до стената, кръгъл стол и голям железен шкаф — ето всичко, което ни се хвърли в очи. Холмс обиколи стаята внимателно, като разглеждаше с най-голям интерес всички предмети.

— Какво има тук? — попита той, като почука шкафа.

— Тефтерите на баща ни.

— Виждали ли сте какво има?

— Погледнах само веднъж преди години. Помня, че имаше много книги.

— А котка няма ли?

— Не. Каква странна мисъл!

— Погледнете! — Той сне от шкафа паничка с мляко.

— Не, ние не държим котки. Но имаме пантера и павиан.

— Ах, да, разбира се, пантерата не е нищо друго освен голяма котка, но съмнявам се, че тя ще се задоволи с паничка мляко. Много ми се иска да си изясня едно нещо.

Той приклекна до дървения стол и внимателно разгледа седалището му.

— Благодаря ви. Това е достатъчно — каза той, като стана и постави лупата в джоба си. — Аха! Ето нещо много интересно.

Предметът, който привлече вниманието, му беше лежащият на кревата камшик, вързан като примка.

— Какво ще кажете, Уотсън?

— Най-обикновен камшик. Само че не разбирам защо е направена брънка в единия му край.

— Не е съвсем обикновен. Ах! Колко злини има по света, а най-лошо от всичко е, когато умен човек извършва престъпление. Достатъчно е това, което видях, госпожице Стоунър. Позволете да излезем сега на моравата.

Никога не бях виждал Холмс така тъжен и мрачен. Няколко пъти минахме мълчаливо по пътеката. Нито госпожица Стоунър, нито аз се решавахме да прекъснем мълчанието, докато сам Холмс на го наруши.

— Госпожице Стоунър — каза той, — необходимо е да постъпвате тъй, както ви съветвам.

— Ще изпълня всичко без възражения.

— Работата е доста сериозна, за да се колебаете. От вашето съгласие зависи може би животът ви.

— Аз съм във вашите ръце.

— Най-напред ние двамата, моят другар и аз, трябва да прекараме нощта във вашата стая!

Госпожица Стоунър и аз го погледнахме с учудване.

— Така трябва. Всичко ще ви обясня. Какво е това оттатък пътя? Като че ли е селски хан.

— Да, това е „Корона“.

— Оттам се виждат вашите прозорци, нали?

— Разбира се.

— Когато се върне баща ви, кажете, че ви боли глава и идете в стаята си. А когато чуете, че си е легнал, отворете капаците, поставете лампата на прозореца — това ще бъде знак за нас, — съберете всичко, което ви трябва, и идете във вашата по-раншна стая. Без съмнение ще можете да прекарате там една нощ, въпреки ремонта.

— О, да, разбира се.

— Останалото оставете на нас.

— А какво ще правите вие?

— Ще прекараме нощта в стаята и ще узнаем причината за шума, който ви е изплашил.

— Струва ми се; че вие вече си съставихте мнение за тази работа, господин Холмс — каза госпожица Стоунър, като го хвана за ръка.

— Може би.

— Тогава, за Бога, кажете ми от какво умря сестра ми?

— Аз исках първо да събера по-ясни сведения.

— Поне кажете ми вярно ли е моето предположение, че е умряла от страх?

— Не, не мисля. Предполагам, че причината е била друга. А сега, госпожице Стоунър, ще трябва да ви оставим, защото ако се върне доктор Ройлот и ни види тук, нашето идване ще бъде съвсем безполезно. Сбогом. Бъдете твърда, ако изпълните това, което ви казах, можете да бъдете спокойна, че скоро ще отклоним заплашващата ви опасност.