Артър Дойл - Знакът на четиримата

Денят ми се стори дълъг. Всеки път, когато се почукаше на входната врата или чуех отекващи стъпки на улицата, аз си казвах, че или Холмс се завръща, или носят отговор на обявата му. Опитах се да чета, но мислите ми се отклоняваха към странното ни дирене и нелепата двойка злодеи, които преследвахме. Чудех се дали в разсъжденията на моя другар нямаше някаква основна грешка. Дали той не бе станал жертва на собствената си огромна заблуда? Възможно ли беше неговият жив и прозорлив ум да е изградил тази дръзка теория върху неверни предпоставки? Досега не бях забелязал да греши, но дори и най-задълбочените разсъждения може понякога да лъжат. Помислих си, че и Холмс би могъл да се обърка от стремеж към съвършена логика, понеже предпочита, когато има подръка нещо просто и обикновено, да го обяснява като неясно и чудновато. От друга страна, аз лично бях видял доказателствата и бях чул основанията за неговите заключения. Прехвърлях през ума си дългата верига от отбранни обстоятелства, в голямата си част маловажни, но все водещи в една посока, и не можах да не призная, че дори ако обясненията на Холмс са неточни, вярната теория положително е също толкова изумителна и чудна.

В три часа следобед на входната врата продължително се позвъни, в преддверието прозвуча повелителен глас и за моя изненада посетителят се оказа самият Атълни Джоунс. Този Атълня Джоунс обаче много се различаваше от деловия и изкусен капацитет, изповядващ здравия разум, който така уверено пое случая в Ъпър Норуд. Изглеждаше съкрушен, а държанието му бе станало смирено и едва ли не почтително.

— Добър ден, сър, добър ден! — поздрави ме той. — Разбрах, че господин Шерлок Холмс е излязъл.

— Да, и не зная кога ще се върне. Може би желаете да го почакате? Седнете на креслото и опитайте една от тези пури.

— Благодаря, с удоволствие — каза Джоунс, изтривайки лицето си с червена копринена кърпичка.

— Ще пийнете ли уиски и сода?

— Може, половин чаша. Много е горещо за сезона, пък и ме притесняват и мъчат доста неща. Нали знаете теорията ми за Норудския случай?

— Спомям си, че я изложихте.

— Е, принудих се да я преразгледам. Смятах, че съм уловил здраво в мрежата си господин Шолто, но изведнъж той се измъкна от: една дупка в средата. Успя да представи алиби, което е непоклатимо. От времето, когато е напуснал стаята на брат си, непрекъснато е бил с някого. Следователно не може да се е катерил по покриви и да е влизал в тавани. Случаят е много неясен и професионалната ми чест е застрашена. Много разчитам на някаква помощ.

— Всеки изпада в положение да се нуждае от помощ — казах аз.

— Вашият приятел Шерлок Холмс е чудесен човек, сър — доверително ми съобщи с приглушен глас Джоунс. — Този млад човек не признава поражението. Известно ми е. че се е занимавал с много случаи, но не зная случай, който не е успявал да изясни. Методите му са нетрадиционни и понякога може би прави твърде прибързани заключения, но като цяло смятам, че от Холмс би излязъл твърде обещаващ полицейски служител, все едно дали това е само мое мнение. Днес получих телеграма от него, от която съдя, че разполага с някакви улики по историята с Бартоломю Шолто. Вижте какво ми пише.

Джоунс извади телеграмата от джоба си и ми я подаде. Беше изпратена от Поплар но пладне. Гласеше: „Веднага идете на улица «Бейкър». Ако не съм се завърнал, почакайте ме. Почти съм по дирите на шапката от случая Шолто. Можете довечера да ни придружите, ако искате да присъствувате на последния етап.“

— Звучи добре. Изглежда, че Холмс отново е попаднал на следата — казах аз.

— Значи и той е допуснал грешка! — с явно доволство възкликна Джоунс. — Случва се и на най-способните от нас да се объркат. Разбира се, това може би ще излезе лъжлива тревога, но моят дълг на служител на закона е да не пренебрегвам нито една възможност. А, иде някой! Може би е Холмс.

По стълбите отекнаха тежки стъпки, чуваше се хъхрене и пухтене, както когато останеш съвсем без дъх. Един-два пъти човекът спря. сякаш изкачването му дойде много, но накрая се запъти към нашата врата и влезе. Външният му вид отговаряше на звуците, които чухме. Беше възрастен, облечен в износени моряшки дрехи, със старо късо палто, закопчано догоре. С превит гръб, краката не го държаха, дишаше като астматик. Подпираше се на дебела дъбова тояга и раменете му се повдигаха от усилието да поема въздух с дробовете. На врата му имаше вързано шарено шалче, което скриваше отчасти лицето и се виждаха само живите му тъмни очи с надвисналите над тях побелели вежди и големите посивели бакенбарди. Като цяло ми направи впечатление на почтен морски вълк, който е остарял и обеднял.