Артър Дойл - Знакът на четиримата

Холмс раздаде на всеки по шилинг, момчетата шумно слязоха по стълбите и миг по-късно ги видях да се носят по улицата.

— Ако катерът не е потънал, ще го намерят — каза Холмс, като стана от масата и запали лулата си. — Те се пъхат навсякъде, всичко виждат и всичко чуват. До вечерта очаквам да открият „Зора“. А ние нямаме какво да вършим, докато не научим резултатите. Няма как да съединим прекъснатата диря, докато не намерим „Зора“ или Мордекай Смит.

— Тоби може да изяде тези остатъци. Лягате ли си, Холмс?

— Не. Не съм уморен. Моят организъм е особен. Не си спомням да съм бил уморен от работа, докато безделието направо ме изтощава. Ще пуша и ще размишлявам върху тази странна работа, в която ни въведе прекрасната ми довереница. Би трябвало всичко да е от лесно по-лесно. Бездруго хората с дървен крак не се срещат често, а пък вторият човек според мене е направо изключителен.

— Пак говорите за втория!

— Поне пред вас не искам да го представям като загадка. Но вие сигурно сте си създали собствено мнение. Да видим с какви данни разполагаме… Имаме миниатюрни следи, пръсти, които никога не са били стягани от обувки, боси нозе, тояга, завършваща с камък, голяма ловкост, малки отровни стрели. Как ви се вижда всичко това?

— Човекът е дивак! — възкликнах аз. — Сигурно е някой от индийците, свързани с Джонатан Смол.

— Едва ли — каза Холмс. — В първия миг, когато видях странните оръжия, и аз бях склонен да мисля така, но особеният характер на следите ме накара да коригирам възгледите си. Между обитателите на Индийския полуостров има дребни хора, но никой от тях не би могъл да остави такива следи. Истинският индус е с издължено и тясно стъпало. Мохамеданинът се обува със сандали и палецът е отделен от другите пръсти, понеже каишката обикновено минава помежду им. Стреличките могат да се изпращат само по един начин: издухани през тръба. Къде остана нашият дивак?

— В Южна Америка — наслуки подхвърлих аз.

Холмс протегна ръка и взе от полицата един обемист том.

— Това е първият том от географския справочник, който издават сега. Може да се каже, че е най-меродавен. Да видим какво пише… — „Андамански острови. Разположени на 340 мили северно от Суматра, в Бенгалския залив.“ Хм-хм. А по-нататък? — „Влажен климат, коралови рифове, акули, пристанище — Блер, лагер за каторжници, остров Рътланд, бедфордии…“ Аха, ето! — „Туземците от Андаманските острови могат да претендират за определението, че са най-дребните хора на земята, макар че някои антрополози отдават предпочитанията си на африканските бушмени, калифорнийските индианци и населението на Огнена земя. Средният ръст е доста под четири стъпки, макар че има възрастни индивиди, много по-ниски от посоченото. Андаманците са свирепи, мрачни и несдържани хора, макар че проявяват силна приятелска привързаност, ако се завоюва доверието им.“ Обърнете внимание на това, Уотсън. А сега чуйте по-нататък… — „Те са грозни по природа, имат огромни глави с неправилна форма, малки очи с жесток поглед и разкривени черти. Ръцете и краката им обаче са с необикновено дребни размери. Андаманците са толкова несдържани и свирепи, че всички усилия на британските власти да ги спечелят в някаква степен на своя страна са се проваляли. Те са страшилище за корабокрушенците, разцепват с тояги, завършващи с камък, главите на оцелелите или ги убиват с натопени в отрова стрели. Такива кланета неизменно завършват с канибалско угощение.“ Какви мили, дружелюбни хора, Уотсън! Ако нашият човек е бил оставен да действува според разбиранията си, работата е можела да вземе отвратителен обрат. Мисля си, че при сегашното положение Джонатан Смол би дал мило и драго да не го беше наемал.

[# Дървета от семейство сложноцветни. Б. пр.]

— Но как се е събрал с такъв странен другар?

— Е, нямам представа. След като обаче вече решихме, че Смол идва от Андаманските острови, присъствието на островитянина не е чудно. Положително след време ще узнаем цялата истина. Вижте какво, Уотсън, изглеждате ми уморен до смърт. Полегнете на дивана, ще се опитам да ви приспя.

Аз легнах, а Холмс взе от ъгъла цигулката си и започна да свири тихо някакъв унесен, мелодичен напев — несъмнено собствено съчинение, защото той притежаваше забележителни импровизаторски способности. Смътно си спомням мършавото му тяло, съсредоточения израз и веждите, които се местеха нагоре-надолу. После сякаш кротко се понесох по ласкавото море от звуци, докато се озовах в царството на сънищата, където отгоре ме гледаше милото лице на госпожица Морстън.