Кристин Дорси - Диво сърце

По-трудно беше да каже „не“ на Улф.

Най-вече защото той не я помоли. Направо заяви, че ще я изпрати. И въпреки че инстинктивно съзнаваше, че трябва да му откаже, тя реши, че е по-добре да отстъпи, отколкото да спори пред губернатора и офицерите. В края на краищата Улф беше синът на починалия й съпруг. Семейната им връзка беше прозрачен воал за обществото, но все пак съществуваше.

— Стори ми се, че се чувствахте съвсем спокойно в присъствието на губернатора, лейди Каролайн.

След като вратата се затвори зад тях и те се озоваха на разстояние, от което не можеха да бъдат чути, ниският му, присмехулен глас наруши тишината. Каролайн го погледна изпод клепки, но светлината от димящите факли, разположени нарядко из вътрешността на форта, не бе достатъчна, за да го види ясно. Но можеше да си представи израза на красивото му мургаво лице. Често бе виждала насмешливата извивка на устните му и огънят в обсидиановите му очи.

Тъй като сметна, че от нея не се очаква отговор, пък и защото не желаеше да удължава времето, прекарано с Улф, Каролайн не отвърна нищо и продължи напред с бърза крачка.

— Разбира се, това и очаквах — не спираше той. — Все пак малко се изненадах, когато спомена, че вождовете били затворници. Губернаторът не изглеждаше очарован.

Сега Каролайн се спря, забравила решението си да се отърве колкото може по-скоро от тягостната му компания.

— Доколкото си спомням, казах „заложници“. И целта ми не беше да смая теб.

Той също бе спрял. Стояха на завет зад бараката на склад и бяха почти скрити от погледите на случайни минувачи. Раф се извисяваше над нея и Каролайн съжали, че се е спряла. Но не отстъпи, дори когато той направи крачка напред.

— Иска ми се да се прибера вкъщи — възможно най-твърдо каза тя.

— А, носталгия по родината. Къде по-точно в Англия живееш?

— В Глостър, но нямах предвид Англия, както много добре знаеш. „Седемте бора“ наричам свой дом.

На мъждукащата светлина от близката факла тя забеляза, че Улф присви очи.

— Струва ми се, че сега не е моментът да обсъждаме кой е собственик на „Седемте бора“, особено след като Логън е в Пенсилвания.

Каролайн отново замълча. Независимо от гнева си не можеше да събере кураж и да обяви, че носи неговото дете. После щеше да има достатъчно време за това, успокояваше се тя.

— Какво ви става, Ваше благородие, няма ли какво да кажете на заварения си син?

Явно бе изпил повече, отколкото тя предполагаше, или пък просто тази вечер изпитваше удоволствие да се държи като простак. Обикновено не я предизвикваше така.

Да му избяга нямаше да е лесно. Незнайно как я беше избутал в ъгъла между две дървени постройки, а едрото му тяло й препречваше пътя. Можеше да извика, но щеше да се изложи, тъй като той не й беше сторил нищо, само разговаряше с нея. Затова реши просто да му разкрие желанието си да си тръгне.

Посегна да го отблъсне и мигновено разбра грешката си. Едрата му длан покри ръката й и я притисна към гръдта си. През домашно тъкания плат на ризата му тя почувства ударите на сърцето и топлината на кожата му. Дали Улф забелязваше как се задъхва?

— Искам да се върна в дома на мисис Куин. — С мъка успя да запази гласа си спокоен.

— Така ли?

Каролайн долови съмнението в тона му и се зачуди дали пък Улф не умее да чете мислите й.

— Предполагам, че и без това искаш да се върнеш при губернатора. — Тя реши, че най-добре ще се отбранява, ако напада. — Щом си избрал да застанеш на страната на англичаните, не бива да ги оставяш да вземат решения без теб.

Усети, че тялото му внезапно застина и едва не се усмихна. Но той не пусна ръката й. Даже я стисна още по-силно.

— Изглежда Ваше благородие си е създала грешна представа на чия страна стоя.

— Наистина ли смяташ така? — Каролайн се увери, че способността й да говори като аристократка явно бе вродена. Защото не я беше упражнявала, преди да срещне Раф Макуейд. А сега я използваше толкова често и убедително, че сама себе си заблуждаваше. — Не ми се стори така, когато те видях да яздиш до губернатора. А също и днес, след като разбрах, че си поканен на вечерята, на която присъстваха само отбрани хора.

Целеше да го ядоса, ето защо, когато той отхвърли глава назад и се разсмя, тя изгуби самообладание.

— Опитваш се да ме ужилиш ли, Каролайн?

— Не, само се чудя защо всички останали, които отидоха в Чарлз Таун, за да преговарят, са задържани под стража, а ти се разкарваш свободно.

— Първо, не съм единственият, който е освободен. Двама от вождовете вече поеха към селата си. Второ, никой не ме смята за толкова важен, че да ме задържа. Аз не съм вожд.