Кристин Дорси - Диво сърце

Губернаторът явно не се лишаваше от удоволствията си дори когато посещаваше пограничните земи. Свещите на масата, пак в сребърни поставки, бяха строени до съдовете от фин порцелан. Покривката беше от ирландски лен, а храната бе изкусно приготвена и украсена.

Каролайн се запита как ли ще се справи Улф с приборите, но когато поднесоха бистра чорба с неповторим аромат, тя забеляза, че дългите му пръсти държаха сребърната лъжица не по-малко умело от пушка… или женска снага.

Тя едва не се задави с виното, когато тази мисъл изскочи неочаквано в съзнанието й. Грациозно попи устните си с поръбената с дантела салфетка и се обърна към губернатора. След като му благодари за изисканата кухня, тя подхвърли тема, която още никой не бе повдигнал.

— Какви са възможностите да избегнете опустошителната война с индианците?

Стори й се, че офицерите около масата се смълчаха и погледнаха към губернатора. Той вдигна чашата си, сякаш за наздравица.

— Огледайте се около себе си, лейди Каролайн. — С жест той посочи седящите около масата. — Това са хора от армията на Негово величество. Как бихме могли да се провалим в разрешаването на този… проблем?

— От време на време трябва да напомняме на диваците кой стои пред тях. — Тези думи изрече седящият от дясната й страна капитан Годфри.

Каролайн стрелна Улф с поглед. Очакваше да преобърне масата и да сграбчи капитана за яката заради думата „диваци“. Но изразът му бе невъзмутим, а стойката — почти отпусната. Очите му не слизаха от лицето й. Сякаш я предизвикваха да продължи темата. И тъй като животът й зависеше повече от плановете на губернатора, отколкото от крехкостта на телешкото, която се разискваше в момента, тя реши да не се предава.

— Разбрах, че се очаква Малкият дърводелец да пристигне скоро във форта. — Каролайн беше чула, че той е най-важният и най-опитният в преговорите вожд на индианците.

Литълтън застина с вилица пред устата.

— Откъде разбрахте?

— Губернаторе — засмя се Каролайн, — слуховете са главната опора на разговорите ни тук, във форт Принц Джордж. Надявам се този да е истина.

— Да, истина е. Един от старейшините на Конасаче донесе вести вчера. Скоро ще ни бъдат предадени воините, които са виновни за клането на заселниците във Вирджиния.

— И тогава ще освободите вождовете, които държите като заложници?

Този път всички в стаята ахнаха.

— Страхувам се, че някой ви е заблудил, лейди Каролайн. — Губернаторът се взираше в Улф. — Заложници тук няма… Само гости.

— В такъв случай предполагам, че някои от вашите гости биха се присъединили към нас за вечеря?

Сама не знаеше защо се държи толкова дръзко. Усещаше, че въпросите й я правят неприятна на губернатора. Но когато плъзна поглед през масата, видя, че Улф се забавлява.

Този път позволи на губернатора да смени темата. Очевидно той нямаше да й каже нищо важно по въпроса, който я вълнуваше.

— Възнамерявате ли да се върнете в Англия? — попита я Литълтън. — Раф ми разказа нещичко за случилото се с вас. Позволете ми да изразя съболезнованията си по повод загубата на вашия съпруг.

— Благодаря. — Каролайн сведе мигли. — Смъртта му бе трагична. — Вдигна очи и срещна тъмните зеници на Улф, а после — пиянския поглед на губернатора. — Въпреки това смятам да остана в Америка… в „Седемте бора“.

— Наистина ли? — Литълтън изглеждаше изненадан и Каролайн си помисли, че вероятно Улф го е убеждавал в противното.

— Да. Щом положението се оправи, ще пиша на брат си да дойде при мен.

— Брат ви? — Гласът на Улф бе нисък и плътен. — Това вероятно е наследникът на графската титла?

— Не, това е Едуард… или Нед, както му казвам. Мисля, че тук ще му хареса. — Всъщност не беше сигурна какво ще каже брат й за колонията. Но искаше Улф да разбере, че твърдо е решила да се засели тук.

Останалата част от вечерята — най-хубавата, която Каролайн бе виждала от доста време — премина без събития. Докато сервираха десерта, разговорът се въртеше около пиесите, които младите офицери гледали в Лондон, и колко примитивен им се струвал животът в пограничните земи.

Каролайн почти не се обаждаше. Не беше гледала никакви пиеси, а страната, която бе новият й дом, започваше да й харесва. Според нея офицерите просто тъгуваха по родината. Нямаше значение дали си отваря устата, важното бе да ги слуша англичанка… и то красива.

Когато личният слуга на губернатора донесе бутилка коняк върху сребърен поднос, Каролайн реши да се сбогува. Беше уморена, освен това трябваше да замества Мери винаги, когато Колин се будеше през нощта. Тъй като домът на мисис Куин се намираше съвсем близо, тя сметна, че изпращач не й е нужен и вежливо отклони предложението на Литълтън да я придружи.