Кристин Дорси - Диво сърце

— Една пролет… паднах в реката. — Тя стисна по-здраво поводите. — Ако не беше Едуард… — Не можеше да продължи. Страхът, който бе изпитата тогава, я заля така бързо, както онази ледена вода в детството й.

Каролайн вдигна очи, големи и сухи, и усети как той я прегръща.

— Искаш ли да се върнеш обратно? — Пое си дълбоко въздух. — Можеш да изчакаш във форта, докато отида до селищата на племето ми. После ще те придружа до Чарлз Таун.

Изкушаваше се да послуша съвета му. Да се върне при спокойствието на Саймънс Хол, в градината с добре поддържани храсти и тихи поточета, съвсем различни от дивата природа на тази девствена земя. Но колкото и да се опитваше страхът да вземе надмощие в нея, нещо тук я привличаше с магията си и то беше може би тъкмо волната красота, която я и плашеше. Точно това чувство, а не толкова фактът, че няма къде да се върне, я накара да поклати глава.

— Не — произнесе с леко треперещ глас. — Ще се справя. — Вдигна глава и му се усмихна колебливо.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Добре тогава. — Улф всмука въздух и доближи коня си до нейния. С ловко движение освободи седлото и възседна широката задница на жребеца. Пресегна се към Каролайн.

— Какво правиш?

— Смятам, че е време да се научиш да яздиш по мъжки.

— Но…

— Тихо сега. Освободи крака си от стремето.

Тя се подчини, а ръцете му се сключиха около кръста й. Улф я издърпа и я сложи да седне на седлото пред него. Задържа я така за миг, притиснал рамото й към гръдта си, после й нареди:

— Сега повдигни крак. — Ръката му обхвана бедрото й. — Точно така. — Настани я удобно в седлото и издърпа обикновените й бели фусти така, че разголи краката й. — Знам, че ти се струва необичайно, но скоро ще свикнеш да яздиш така. — Обгърна я с ръце изотзад. — Може дори да ти хареса. — Без да се суети повече, той завърза поводите на кобилата към седлото, окачи пушката и торбичката с барут по-високо на гърдите си и подкара двете животни към течащата вода.

Отначало Каролайн затвори очи — страхуваше се да гледа. Но постепенно, обградена от топлината на тялото му се отпусна и ги отвори. Усещаше около себе си свиването на железните мускули на ръцете му, щом той дръпваше поводите, за да насочи жребеца напред, когато течението го отнасяше настрана.

Близо до брега водата покриваше само краката й, но сега вече се плискаше в скута й. Ала те продължаваха да вървят към стената от дървета на отсрещния бряг, а сковаващият ужас, които Каролайн очакваше да я връхлети, не се появи.

Вместо него, когато Улф прошепна в ухото й: „Най-лошото мина“, тя почувства облекчение. И удоволствие от приключението. Трепереше безпомощно от ледената вода, но се заля в смях, щом конят стъпи на суха земя.

Улф се спусна от гърба на жребеца и протегна ръце към нея. Облегнала длани на раменете му, Каролайн охотно слезе от седлото. Когато той я придърпа към себе си, тя не се възпротиви.

— Успяхме — възкликна Каролайн и уви ръце около шията му. Косата му беше мокра като нейната и тя зарови пръсти в гъстите кичури.

Той я отдели от себе си, за да вижда лицето й, и отвърна на усмивката й с усмивка.

— Наблизо има едно място, където можем да прекараме нощта.

— Но аз мислех, че до довечера ще стигнем в „Седемте бора“. — Той беше казал така във форта.

— Толкова ли искаш пътешествието да свърши?

— Не — призна Каролайн и добави: — Май няма да е много прилично, ако пристигнем с прогизнали дрехи.

Усмивката му я омая, тъкмо защото се появи само за миг.

— Ще направим така, както е прилично. — Пашкулът на прегръдката му се разкъса. — Хайде, елате, лейди Каролайн — поведе я той към коня й.

Пояздиха съвсем кратко. Във въздуха се носеше сянката на есента и Каролайн трепереше. Улф слезе от коня и тя се огледа учудено. Не виждаше причина да спират.

— Оттук ще вървим пеша — рече той и й помогна да стъпи на земята. Показа й една тясна пътечка, която не се забелязваше от пътя.

По нея не се вървеше лесно. Улф водеше конете, а Каролайн, повдигнала полите си, го следваше отзад. Докато се добере до голямото сечище, остана без дъх. В средата имаше колиба — малка и покрита с кора от дървета. Между колибата и спретнатата градинка се виеше широк и плитък ручей. Раф заведе конете до брега му и почна да сваля седлата.

— Влез вътре — нареди й той. — Ще дойда веднага, щом събера дърва за огън.

Мисълта, че ще се стопли, й се стори чудесна, но тя се поколеба.

— Хората, които живеят тук, няма ли да имат нещо против? — Беше очевидно, че в колибата няма никого. Но личеше също, че не е изоставена. Градината беше оплевена и бе родила плодове.