Кристин Дорси - Диво сърце

— Няма защо да се страхуваш. Нищо лошо няма да ти сторя.

— Да… знам. — Не пожела да се обърне към него, дори за да вземе меката памучна риза, която той й подаде.

— Ще се чувстваш по-удобно в това, докато дрехите ти изсъхнат. Поне няма да се налага постоянно да държиш одеялото с ръка.

— Благодаря. — Каролайн взе ризата. Приличаше на тази, която той бе облякъл — бяла на цвят и свободно падаща. Носеше я над гамашите си. За нея ризата щеше да е достатъчно дълга и не й трябваше нищо друго освен одеялото, което бе решила да не сваля от себе си, чак докато стигнат в „Седемте бора“.

Улф предложи да се заеме с рязането на зеленчуците и да гледа само напред, докато тя се преоблича. Вярваше на думите му. Но това не й помогна много. Защото не вярваше на себе си.

— Яхнията е много вкусна. — Каролайн си взе още една лъжица от задушените зеленчуци и го погледна. Раф беше разчистил от масата книгите и свещта и я бе настанил на единственото кресло. Самият той седеше върху капака на дървен пътнически сандък.

— Какво има?

— Нищо. Защо питаш? — отвърна Каролайн бързо… Твърде бързо, помисли си тя.

— За три минути успя три пъти да похвалиш яхнията.

— Така ли? — Бе скръстила ръце в скута си и сега ги гледаше съсредоточено.

— Точно така.

Положи усилия да не поглежда към него, но в края на краищата се предаде. Както и очакваше, неустоимият му, страстен поглед бе насочен към нея. Притегляше я към себе си така, сякаш тя не притежаваше собствена воля. Каролайн навлажни устни, питайки се защо бе толкова трудно да преглътне.

— Ами… изглежда много ми харесва… яхнията, искам да кажа — поясни тя и усети как гореща вълна залива тялото й. А тя не идваше от огъня зад нея. Огънят, който очертаваше около тялото на Раф червен ореол.

— Изглежда е така.

Беше невъзможно да устои на усмивката му. Тя бързо бе разбрала, че всичко в него й действа по същия начин. Но това не значеше, че трябва да се предаде. Усилено търсеше какво да каже — трябваше да е нещо, което не е свързано с яхнията.

Изкашля се и каза:

— Сигурно много обичаш да четеш.

— Това изненадва ли те?

— Не. Защо трябва да ме изненадва? — попита, щом видя как той многозначително повдига гарвановите си вежди. Раф сви рамене и погледът й бе привлечен от широките му гърди. Там, където ризата му бе разкопчана, кожата изглеждаше тъмна и загадъчна на фона на снежнобелия памук.

— На някои им се струва странно дивак да чете Волтер.

— Възможно е. — Каролайн отпи от чая, който той бе приготвил. — Но ти забравяш, че те видях за пръв път в Чарлз Таун, а там изобщо не приличаше на дивак.

— Въпреки че понякога нося копринена жилетка и си връзвам косата на опашка, пак си оставам индианец.

— Не съм казала противното. — Като го гледаше сега, Каролайн не можеше да отрече, че в жилите му тече дива кръв, нито можеше да се самозалъгва, че това не я привлича. В него имаше нещо тъмно и опасно. Пулсът й запрепуска.

Много опасно.

Наведе се и взе най-горната книга от купчината до краката й. Прочете заглавието и проследи с пръст златните релефни букви.

— Неди обожава този философ. Четеше го и после настояваше да ми обяснява разсъжденията му. — Усмивката изчезна от лицето й. — Много ми липсва. — Вдигна очи и срещна погледа му. — Сигурно ме разбираш. Нали и ти имаш брат?

— А, значи Нед е твоят брат?

— Разбира се. Едуард ми е брат. Ти какъв мислеше, че ми е?

Той се наведе напред, облегна се с лакти на масата и в очите му заиграха весели пламъчета.

— Любовник. Някой млад обожател, който си изоставила, за да дойдеш в Новия свят.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Когато спомена Едуард преди… — Улф се облегна назад и скръсти ръце. — Това си помислих.

Каролайн поклати глава. Усещаше как по бузите й избива руменина.

— Не съм оставила разбити сърца след себе си. — Стана от креслото, събра празните глинени купи и ги занесе до кофата край огнището.

— Трябва ли ти още вода? — Улф проследи движенията й с поглед, после се изправи и хвърли още дърва в огъня.

— Не, тази ми стига. — Тя обърна лице към него. — Разкажи ми за твоя брат.

Улф седна на пода до нея и пое купата, която тя току-що бе измила. Избърса я с ленена кърпа.

— Какво искаш да знаеш?

Тя сви рамене и отново потопи ръце в топлата вода. Може би, ако вниманието й бе заето с разговор, нямаше да усеща колко близо до нея се намира той.

— Как изглежда?

— Интересува те дали е индианец?

— Нямах предвид това.