Кристин Дорси - Диво сърце

— Всичко е наред, Каролайн. — Вдигна поглед от работата си, защото тя още се колебаеше. — Ще намериш одеяла. Завий се и се стопли.

Вратата се отвори лесно. Щом я затвори след себе си, в колибата стана тъмно. За прозорци служеха само тесни процепи в стените от плет, замазани с кал. Малки струйки слънчева светлина, в които играеха прашинки, се процеждаха през тях.

В тясното помещение нямаше много мебели. Леглото се състоеше от купчина кожи, подредени в ъгъла. По стените на клонки, пъхнати в мазилката, висяха дрехи. Пространството беше разумно разпределено и Каролайн се запита кой ли живее тук.

Тя пристъпи по пометения пръстен под и се приближи към единственото кресло в стаята — ръчно изработено, гладко излъскано на седалката и страничните облегалки, с крака, върху които бе оставена дървесната кора.

До него имаше подобна маса със свещ и няколко книги. Каролайн взе една от тях и хвърли поглед към заглавието.

— Волтер — каза гласът зад нея и тя се обърна рязко. На прага се очертаваше силуетът на Улф. — Харесваш ли го?

— А… не много. — Каролайн върна книгата на мястото й, смутена от това, че са я хванали да разглежда.

Той не обърна внимание на неудобството й, пусна дървата на пода до каменното огнище и се залови да пали огън.

— Одеялата са ей там. — Тъмната му коса се полюшна около раменете, когато й кимна с глава към ъгъла. — Но те съветвам да свалиш тези мокри дрехи, преди да се завиеш.

— Да… да си сваля дрехите? — Думите й прозвучаха така, сякаш никога не беше чувала за подобно нещо.

Улф прекъсна заниманието си и се обърна да я погледне.

— Ако останеш така, ще настинеш.

Говореше убедително и практично и съветът му изглеждаше разумен. Въпреки това…

— Струва ми се, че не е редно да…

— … умреш от треска. — Той отново се зае с разпалването на огъня. Опитваше се да накара едно малко пламъче да се разгори, като духаше върху сухите листа.

Каролайн взе едно вълнено одеяло.

— Не знам. Ами ако собствениците се върнат? Какво ще си помислят? — Не се тревожеше чак толкова за собствениците, но това бе добър аргумент. Следващите му думи го разбиха.

Пламъците близнаха едно трупче и той се изправи. Почти не погледна към нея, а направо тръгна към вратата.

— Колибата е моя.

Пресегна се към кофата с въжена дръжка, която висеше до вратата, и се обърна към нея.

Погледите им се срещнаха и на оранжевата светлина от пламъците Каролайн си въобрази, че той много добре разбира истинската причина за неохотата й да се съблече и че я намира детинска и глупава.

— Отивам за вода. Вие направете както намерите за добре, Ваше благородие. — Взе дългата пушка, която бе облегнал на стената, и излезе от колибата.

Не колебанието, а премръзналите й пръсти и мокрите дрехи, забавиха движенията й. Първоначално реши да остави долната си риза, но тя беше студена и се лепеше по тялото й, затова я съблече. Одеялото бе голямо и я покриваше от глава до пети. Но това не попречи на руменината да избие по лицето й, когато той се върна. Ала Улф изобщо не обърна внимание на голотата й под одеялото.

Обаче Каролайн не можеше да мисли за нищо друго.

Той не каза нищо, докато изливаше водата в казана над огъня. После извади нож от гамашите си и отряза парчета месо от говеждия бут, окачен на една греда от покрива. Излезе отново и се върна с малка плетена кошница, пълна с картофи и зелен фасул.

— Мога да ти помогна — предложи Каролайн, щом той започна да чисти фасула.

Отговорът му се състоеше в повдигане на вежди. Но й позволи да вземе кошницата. Не й беше лесно да обели картофите. Ножът беше много голям и тежък, а тя трябваше да внимава да не би одеялото да се разтвори. Почувства облекчение, когато той отново излезе от колибата, за да донесе седлата и багажа й. Но и останалите й дрехи също се бяха намокрили.

— Изненадана съм, че живееш тук. — Надяваше се, че разговорът ще разсее смущението й. В това време Улф окачваше дрехите й, за да съхнат. — Мислех, че живееш с баща си. — Тя разполови един картоф.

— Не, не живея с него.

— Да, сега разбрах. — Каролайн се огледа наоколо. — Какво правиш? — Гласът й изтъня и последните думи прозвучаха като писък.

— Преобличам се.

— Но аз… аз…

— Щом нямаш желание да ме виждаш гол, просто не гледай.

Смутена, отвърна очи, защото в този миг правеше точно това — с широко отворени очи съзерцаваше широките му мускулести гърди и интересната плетеница от татуировки, простираща се от едното му рамо до другото. Сграбчи одеялото, което се бе свлякло, и се почувства като глупачка. А когато той докосна рамото й, подскочи.