Кристин Дорси - Диво сърце

— Разбира се. — Тя се приближи до него. — Ти не смяташ ли, че е противно?

Той се изправи и се извиси с огромния си ръст над нея. Каролайн не знаеше какво да очаква. Погледна я за миг, после отиде при конете.

— Заселниците също взимат скалпове. Не мисли, че само индианците са виновни.

— А ти на чия страна си? — Каролайн искрено копнееше да разбере тази страна, която бе новият й дом. Както винаги не беше готова за жаркия поглед, който той й хвърли.

— На чия страна ли? На никоя. А може би и на двете.

— Не исках да те обидя с думите си. — Тя застана до реката и се загледа в отсрещния бряг. Пейзажът вече не беше така равен. Тук-таме някой хълм радваше окото.

— Ваше благородие, вие искате точни и ясни отговори. За предпочитане е те да представят индианците като злодеи. — Улф я погледна през рамо. — Такива отговори аз не мога да ви дам.

— Доколкото си спомням, исках само да разбера причините за всичко това. Не търся оправдание за англичаните. — Тя проследи плавния полет на един орел. — Освен това искам да не ме наричаш повече „Ваше благородие“.

Той се обърна към нея и повдигна вежди.

— Но ти си точно това. Лейди Каролайн Симънс, дъщеря на граф, член на Камарата на лордовете.

Каролайн срещна погледа му. Ноздрите й се разшириха, тя дълбоко вдиша свежия въздух и не обърна внимание на подигравателната му гримаса.

— Тук предпочитам да бъда просто Каролайн Симънс.

— Е, скоро ще бъдеш Каролайн Макуейд.

— Точно така — каза тихо. — Скоро ще бъда Каролайн Макуейд.

Улф си пое дъх, опитвайки се да обуздае бурята, която се надигаше в него.

— Сигурно знаеш, че този брак ще се състои, само защото си дъщеря на граф.

Конят му се изправи на задните си крака и той отстъпи настрана, за да избегне копитата. Но нито за миг не свали поглед от лицето на Каролайн.

— Много добре знам защо баща ти ми направи предложение — отвърна тя колкото е възможно по-спокойно. Той нарочно се опитваше да я нарани. Въпреки че отдавна се беше примирила с този брак, от мисълта, че Раф я мрази и иска да я унизи, й прималяваше. А имаше мигове, когато той се държеше така… Тя повдигна едно листо от земята и се загледа в назъбените му краища.

Улф се зае с конете и ги изведе на пътя.

— Още не си отговорил на въпроса ми.

— Може би нямам желание.

Каролайн се изпречи пред него в мига, когато той щеше да я отмине.

— А аз може би имам право да знам. Защото съм тук заради баща ти.

Той се извърна рязко към нея и стовари едрите си длани върху раменете й. Тя извика от изненада.

— Никога повече не прави грешката да ме държиш отговорен за неговите действия. Или него за моите.

Бяха оставили конете незавързани и те пасяха до една туфа трева. Реката ромолеше, песента й звучеше като възхвала на първичния, див живот. Но Каролайн не виждаше и не чуваше нищо. Сетивата й бяха завладени от мъжа срещу нея. От силата на погледа му. От тайните, които се криеха в него.

Дишането й бе насечено и преди да заговори, се опита да го успокои.

— Ти го ненавиждаш, нали?

Той не отвърна. Продължаваше да я държи в оковите на тъмния си поглед, затова тя добави:

— Ребека ми каза, че го мразиш, но аз не исках да повярвам. — Не поясни, че не е искала да вярва заради останалите и думи: „Ще намрази и теб.“

— Вярвай на каквото си щеш. — Улф я пусна и спокойно я погледна. — Казваш, че искаш да разбереш индианците чероки. — Засмя се горчиво и звукът я накара да потръпне. — Ти, англичанката, дъщерята на граф. Тогава чуй! Всяко убийство трябва да бъде отмъстено… за да се възстанови редът във вселената. Такъв е обичаят на моето племе. На англичаните — също — добави той и многозначително повдигна вежди.

— Искаш да кажеш, че индианците са нападнали заселниците във Вирджиния, за да търсят справедливост? — Тя протегна ръце към него. — За какво? Как е започнало всичко?

— Не знаех, че Ваше благородие се интересува толкова много от история.

Каролайн настръхна при тези подигравателни думи.

— Просто искам да разбера.

— Но нищо не е толкова просто, колкото си мислиш ти. — Той си пое дълбоко дъх и Каролайн забеляза колко широки са гърдите му. — Всеки народ си има свои закони, стари колкото враждите. Моето племе се съгласи да се бие срещу шооните, не защото те са съюзници на французите и врагове на англичаните, а заради старата ненавист между двете племена. Но ние не очаквахме, че ще бъдем нападани от английски заселници, нито че скалповете ни ще бъдат продавани на губернатора на Вирджиния.