Кристин Дорси - Диво сърце

— Какво се е случило?

— Не знам.

— Индианци ли са били? — попита Каролайн и предпазливо пристъпи напред.

— Възможно е. — Не виждаше следи от бой, нито трупове. — Но причината може да е гръм. Или пък собственото им нехайство. — Раф се върна при нея. Нямаше какво да вземат от колибата. Всичко, което не беше изгоряло, бе прогизнало.

— Какво ще правим сега? — Страхуваше се да остане сама с него в колиба, но пък й се искаше да се изсуши и сгрее. Но май нямаше късмет. Раф й посочи с глава навес от грубо сковани дъски, който очевидно бе служил за плевня.

Вътре беше тясно, защото той каза, че и конете искали да са на сухо. А те не бяха особено чисти. Макар че сламеният покрив течеше, Каролайн реши, че така е по-добре, отколкото да стои под дъжда. Огънят, който Раф успя някак си да запали, повече пушеше, отколкото грееше, но тя нетърпеливо протегна ръце към него.

Разумно беше да седят близо един до друг в ъгъла — единственото място, което бе относително сухо.

— Когато бяхме в Чарлз Таун — започна Каролайн, след като преглътна хапка сушено говеждо, — чух губернаторът Литълтън да те нарича с някакво име.

— Уойа.

— Да, точно така. — Тя му хвърли кос поглед. — Какво значи това?

— Вълк. Това е индианското ми име.

— Уойа — изрече бавно Каролайн. — Така ли ти викат? Уойа Макуейд?

— Уойа или Улф е достатъчно. Така ме е кръстила майка ми. Името показва, че съм от нейния род. — Не добави, че това е и начинът, по който мисли за себе си.

Когато над тях се спусна влажна тъма, им се стори естествено да легнат един до друг. Не се докосваха с ръце, само тялото му следваше очертанията на нейното. Земята под гърба й беше твърда, но Каролайн заспа веднага.

На Раф му трябваше повече време, за да се успокои. Беше я прегърнал, а лицето си бе заровил във влажната й, ухаеща на чисто коса. Но сега целта му не беше да я съблазни. Още беше рано.

Тази сутрин Каролайн се събуди по-отпочинала. Това й се стори странно, като си помисли при какви условия бе прекарала нощта. Денят бе ясен, но прохладен и й напомняше за свежестта на Англия.

Размениха много малко думи, докато ядяха изпечената на огъня риба, която Раф бе уловил в поточето зад изгорялата колиба.

Прекараха деня, яздейки през боровата гора, а вечерта спряха в друга колиба на заселници.

— Не знам защо е избухнал пожарът — рече Патрик Маклолин. — Семейство Кланси заминаха много преди това.

— Значи не са били индианци — намеси се Каролайн. Тя бъркаше до огнището яхнията от еленско месо, за да помогне на жена му.

— Не съм казал това. Индианците ги прогониха оттук. Така казала мисис Кланси на Ан.

— Не можеше да живее тук и през цялото време да се притеснява, че ще ги нападнат — вдигна глава Ан, която кърмеше най-малкото си дете.

— Но доколкото разбрах, индианците чероки са съюзници на англичаните. — Каролайн погледна към Раф.

— Така е… през повечето време. — Ан премести детето на другата си гърда. — Но човек никога не знае.

— Освен това — добави съпругът й — трябва да се пазиш не само от тях. Индианци от други племена, тръгнали на север, преминават оттук. Например от племето крийк.

— Сигурно си мислят, че земята е била тяхна, преди англичаните да дойдат.

— Не се засягай, Раф. Знаеш, че нищо лошо не искам да кажа. — Патрик тъпчеше тютюн в лулата си. — Само разказвам на твоята приятелка как стоят нещата.

— И аз съм ви благодарна за това, мистър Маклолин. — Каролайн сипа апетитната яхния в глинени купи.

— Разбира се, положението ще се влоши, преди да се оправи.

— Патрик! — Ан му хвърли многозначителен поглед.

— Не казвам нищо, което Раф вече да не знае. Пък и като го гледам как си седи тук, виждам, че не е тръгнал да върши набези. — Пресегна се към огнището и взе една горяща съчка да си запали лулата. Смукна си няколко пъти и продължи: — Чувам, че вождовете искани да изкарат всичко недоразумение. — Извади лулата от устата си и я насочи към Раф. — Обаче хората разправят, че били позволили на воините си да танцуват със взетите скалпове.

Раф беше вбесен, толкова вбесен, че Каролайн забеляза как ръцете му се свиха в юмруци. Но не отвърна нищо на Патрик Маклолин и вечерята продължи. На другия ден, когато двамата с Раф спряха да напоят конете на брега на една пъргава рекичка, Каролайн го попита защо си е замълчал.

— Какво трябваше да му кажа?

— Не знам. — Каролайн късаше листата на една върбова клонка. — Истина ли е, че са танцувани със скалповете?

— Възможно е. — Улф взе в шепите си вода и жадно отпи. После я погледна и като видя израза на лицето й, поклати глава. — Това смущава ли те?