Кристин Дорси - Диво сърце

Днес косата му не беше вързана нито с панделка, нито с кожена връвчица. Висеше свободна и дива. Черен като нощ кичур се развя върху лицето му, щом се обърна към нея. Погледът му все така я изгаряше, но този път сянката на усмивка й помогна да го посрещне. Усети как костите й омекват.

— Понякога — призна той — ми е приятно да се усамотя в гората или планината. Обичам песента на вятъра и граченето на гарвана. — Сви рамене, сякаш засрамен от собствените си мисли. — Но нищо не може да се сравни с компанията на красива жена.

Руменина обагри страните й. Извърна глава, преструвайки се, че разглежда гъстите храсти, които обрамчваха пътеката. Надяваше се той да не забележи глуповатото й изчервяване. Не говореше за нея, разбира се. Никой никога не беше намеквал дори, че е хубава. Не беше наследила искрящата красота на майка си. Каролайн си беше Каролайн. Послушната Каролайн, на която всеки можеше да разчита.

Изминаха няколко минути, преди отново да погледне към него. Той не беше извърнал глава и тя смутено нахлупи сламената шапка така, че да засенчи лицето си.

— Често говориш за планините, но аз още не съм ги видяла. Земята е гладка и равна като повърхността на езеро.

— Тук да. Но на запад, докъдето стига поглед, се редуват възвишения и долини.

— Звучи прекрасно.

— Да, само че природата е безмилостна. На някои това не им понася.

Каролайн изправи рамене.

— Имаш предвид мен, нали?

— Ако имах предвид теб, щях да го кажа. — При тези думи той сръга коня си и мина пред нея, а пътеката се стесни. Отдясно гъстата гора се смени от калните води на някакво блато.

Близо до Чарлз Таун бяха минали покрай блата, в които, скрити сред тръстиката, дебнеха алигатори, и сега Каролайн се чудеше дали и тук не гъмжи от подобни странни същества. Дългите люспести животни, за които Раф й разказа, едновременно я отвращаваха и интригуваха. Още не беше видяла нито един алигатор, но бе успяла да чуе глухия му рев.

Забеляза движение и едва не извика на спътника си. Думите му за нападенията на индианците още се въртяха в главата й. Затова тя засенчи очите си с ръка и се вгледа по-внимателно. Видя само една голяма костенурка, която се препичаше на слънце върху стърчащ дънер.

Конете тежко пристъпваха напред и тя се съсредоточи върху мислите си. Страхуваше се, разбира се, от жестокостта на индианците. Но не така силно, както очакваше. Проследи полета на ястреба с червена опашка, който кръжеше над тях. Може би имаше сили, за да се справи в тази непозната красива страна.

Тази нощ спряха в малко селце, наречено Конгрийв. Мисис Фланъри беше много по-приятелски настроена от мисис Кембъл, при която бяха прекарали миналата нощ. Веднага взе под крилото си Каролайн, която Раф й представи просто като госпожица Симънс.

— Родът ми е живял в Пенсилвания, но произхождаме от Ирландия — обясни тя. — Като всички ирландци се отнасяме с вродено недоверие към благородниците.

Ето защо Каролайн не спомена титлата си, което всъщност не й беше трудно. Почти винаги се представяше като Каролайн Симънс. Сещаше се за благородническата си титла, само когато си помислеше, че тъкмо заради нея Робърт Макуейд я е поискал за жена, и когато синът му подигравателно я наричаше „Ваше благородие“.

Осемте семейства, които живееха в селцето, решиха, че пристигането на Раф и Каролайн е достатъчен повод за веселба. Мисис Фланъри, която държеше Каролайн да я нарича Джейн, извести на жените, че днес всички ще вечерят заедно на поляната под големия чинар, служеща за селски мегдан.

Заедно с останалите жени Каролайн седна да чисти зелен фасул, докато мъжете накладат огън. Обърна столчето си към Джейн, за да не гледа Раф. Бърбореха си най-вече за децата, които тичаха наоколо, и за предстоящото раждане на мисис Дабни.

— За три години — три бебета! — порица я Джейн. По усмивката и руменината, която заля бузите на Бетси Дабни, Каролайн се досети, че сигурно често й повтарят тези думи.

Бетси се наведе тромаво над закръгления си корем и взе едно ревящо дете на коленете си. Подаде му шушулка и то веднага започна да я смуче.

— Двамата със Сам обичаме деца — оправда се тя с мек ирландски акцент.

— Ако питаш мен, май повече обичате да ги правите — отвърна Джейн. При тези думи кръглите като ябълки бузи на Бетси станаха още по-розови. Но тя не опроверга твърдението, дори когато и другите жени започнаха шеговито да я закачат.

— От време на време трябва да казваш „не“ на ненаситния си съпруг.