Кристин Дорси - Диво сърце

— Кой казва, че Сам бил ненаситен? Виждала съм ги тях двамата, когато мислят, че са сами — намеси се мисис Андрюс, най-възрастната от всички. — Тя, Бетси не може да откъсне ни очи, ни ръце от него.

Това накара всички да избухнат в смях, а Бетси сложи успокоеното дете да седне на тревата пред краката й. Каролайн помисли, че са я смутили, но когато младата жена вдигна глава, на красивото й лице грееше усмивка.

— Вие май завиждате, мисис Андрюс.

— Да завиждам? — По-възрастната жена изглеждаше истински учудена. — Отдавна приключих с търкалянето по леглото и съм доволна от това. Обзалагам се, че и останалите мислят като мен.

— Не бих казала — намеси се една червенокоса жена с лице, цялото покрито с лунички. — Приятно ми е, когато с Джейкъб „се търкаляме по леглото“.

Думите й предизвикаха такъв смях, че Сам, високият, едър съпруг на Бетси, се провикна:

— Какво толкова смешно има там?

Никоя от жените не му отговори, само Бетси махна с ръка да го пропъди и той се върна да пренася пейки от къщите.

— Ето, това ви е нужно, госпожо Андрюс — прошепна червенокосата и разтърси къдрици. — А пък онзи там би накарал всяка жена с нетърпение да чака залеза.

Останалите, с изключение на мисис Андрюс, веднага се съгласиха, а Каролайн, дори без да се обръща, разбра за кого говорят. Но така или иначе проследи погледите им към мястото, където Раф цепеше дърва. Вдигаше брадвата и мускулите на ръцете му блестяха на слънцето. Ризата от еленова кожа се опъваше по широкия му гръб всеки път, когато острието се забиваше в дървото и го разцепваше. Устата на Каролайн пресъхна.

— Ама ние сме се разприказвали съвсем като похотливи мъже. А между нас има девица.

Думите на Джейн достигнаха до Каролайн и тя се извърна към жените, усетила, че всички я гледат. Усмихна се колебливо и продължи да чисти фасула. Но мисис Андрюс присви очи:

— Накъде каза, че си тръгнала?

— Към „Седемте бора“.

— Тя ще се омъжва за Робърт Макуейд — осведоми ги Джейн с равен глас, който показваше, че въпросът не бива да се обсъжда повече.

Каролайн по-скоро усети, отколкото чу, неодобрението на жените. Само мисис Андрюс изсумтя пренебрежително, но Джейн се опита да заглуши звука, като скочи на крака и обяви, че са изчистили достатъчно фасул.

Никой не я заговори повече чак до края на вечерята, когато Сам донесе цигулка. Само веднъж я помолиха да подаде хляб.

— Не се обиждай на мисис Андрюс — обясни й Джейн и я прегърна през раменете. — Не е на себе си, откакто индианците заклаха децата й.

Слънцето беше залязло и само огънят и ниската луна осветяваха поляната. Каролайн се вгледа в сенките, танцуващи върху широкото, открито лице на Джейн. След малко събра сили да попита:

— Убили са децата й?

— Взеха скалповете им — поклати глава Джейн. — Как се променя човек, като намери децата си убити…

— Кога… — Каролайн преглътна — кога се случи това?

Джейн потропваше с крак веселата мелодия, която Сам изтръгваше от цигулката.

— Преди години в Пенсилвания, откъдето идваме. Ирокезите го направиха. — Тя потръпна. — Те са зверове. Индианците чероки не са като тях… Поне доскоро не бяха.

— Какво искаш да кажеш?

Децата, с изключение на по-големите, си бяха легнали. Цигулката заглъхна и в нощта се разнесе самотен вълчи вой.

— Имало е няколко нападения срещу заселници. Мъжът ми се тревожи, но нали ги знаеш какви са мъжете. Не мога да повярвам, че индианците ще ни сторят зло. Често са спирали тук по пътя си към Чарлз Таун и сме купували разни неща от тях. И въпреки това — тя си пое дълбоко дъх и слабите й гърди се повдигнаха и спуснаха под износения сукман на цветчета — все си спомням как беше на север. Там французите непрекъснато подстрекаваха диваците.

— И тук ли става същото?

— Какво казваш? — Джейн се беше замислила дълбоко. — Не, ако имаме неприятности с индианците тук, вината няма да е на французите. Сами ще сме си виновни. Поне така казва мъжът ми.

Преди Каролайн да успее да я попита какво има предвид, съпругът на Джейн, Джон, се приближи към тях, хвана жена си за ръцете и я заведе да потанцуват заедно с другите. Цигулката засвири веселата мелодия „Лорд Алвемарл“.

Дрехите им бяха груби и избелели, за дансинг им служеше утъпканата земя, но докато пляскаше с ръце, Каролайн осъзна, че тези хора се наслаждават на танца не по-малко от гостите на баловете, които родителите й някога организираха. Може би дори повече. Смехът им се носеше далеч извън пределите на малкото селце. И тя се почувства по-уверена в успеха на пътешествието си през пустошта.