Пол Дохърти - Тамплиерът магьосник

Младият монах я гледаше с очакване.

— Мадам, тези дяволски обвинения, отправяни към тамплиерите, винаги са били лъжовни.

— Нима? — прошепна възрастната жена. — Чуй ме сега. Нашият орден бе създаден от Юг дьо Пайен в Светите земи. Благословен бе от Бернар от Клерво, осветен бе от папи и почитан от принцовете на днешния свят. Не е чудно, че тамплиерите укрепнаха и станаха могъщи, ала в края на краищата, монахо, мечтите загиват, идеалите избледняват. Ab initio — от самото начало ги е имало онези, които са се вълнували от преследването на свещени реликви и жадували силата, която те носели със себе си. И още по-лошо — изсъска възрастната дама, — някои от тях обърнали взор към тъмни измислици, призовавали сенки и демони, обгърнати от адски пламъци. Наемали вещици, които събирали отровните билки на Тесалия. Създали гнездо за магията, покварили нашия орден като отровно тисово дърво, впило дълбоко корени в някое гробище, в човешките гробове, смучейки зловредните сокове, за да отрови въздуха. О, да — добави още тя и попипа ръкописите, струпани върху плоското капаче на ковчежето, обковано с желязо, — братко, проучи тези тук. Проучи ги внимателно. Пиши, както и преди, от своя гледна точка, следвай събитията и разкажи историята. — Старицата пристъпи към стреловидния прозорец, наблюдавайки как вечерната мъгла се стели като було над земите на Мелроуз. — Призови миналото — гласът й стана рязък. — Червеношийките и славеите не оцеляват дълго в клетка, нито пък истината, когато е пленена. Прочети всички тези ръкописи, братко, и ще срещнеш сатаната, така както можеш да го зърнеш и в кристал или искрящ сапфир, ослепителен заради огньовете на пъкъла.

— Смутно време, време на откровения, знамения и предзнаменования! Небесата ни се чумерят, защото сме загубили пътя! Нашите души, със зеещите язви, ще се продънят в ада. Около нас няма нищо освен празни гробове, изгнили и гниещи трупове. Водата може и да се просмуква в земята. Ала кръвта напоява небесата и призовава справедливостта Господня да блесне като светкавица. Греховете, извършени в затворени и тайни покои, ще бъдат изложени на показ по широките плочници и площади на пъкъла, където бесилките и колелата за мъчения ще тъмнеят пред вечните пламъци на гнева Божи. Приканвам ви да се покаете! Превзехме Йерусалим, ала загубихме правия път! — Проповедникът, облечен в мръсни животински кожи, повдигна тоягата си и посочи към ясното синьо небе, ширнало се над блесналия бял Триполи, надничащ над Средиземно море. — Покайте се! — изкрещя той в последен опит да прикове вниманието на слушателите си. — Покайте се, преди портите на гибелта да зейнат и да отприщят мощта адова.

Рицарят от Ордена на тамплиерите Едмънд дьо Пайен се приведе сред звуци на скърцаща кожа и докосна ръката на английския си другар Филип Майеле.

— Боиш ли се, Филип? Страх ли те е от онова, което предстои?

На длъгнестото, смугло и изсечено лице на англичанина се появи усмивка. Той прокара пръсти през сивеещата си коса, израснала до бялата мантия на раменете му. Почеса се по брадата и мустаците, а кафявите му очи светнаха с циничен пламък.

— Едмънд, ти си мека душа, която ще бъде брулена от много тъмни вихрушки, преди да загрубее. Огледай се. Животът е какъвто беше и какъвто ще бъде вовеки веков.

Рицарят се изсмя, когато спътникът му се намръщи на подигравката с молитвата „Слава на Отца“.

Дьо Пайен веднага се сети за решението, което бе взел след последната си изповед, да не си придава важност и да не бърза да се обижда. Усмихна се насила и кимна, увивайки юздите на коня около дланите си, облечени в рицарски ръкавици. Двамата с Майеле се движеха бавно по улицата на Алепо към портите на Триполи. Придружаваха граф Реймон, управника на града, който се канеше да го напусне, за да се събере и сдобри със съпругата си Мелизанда в Йерусалим. Дьо Пайен притвори очи, за да не гледа блъсканицата. Всъщност му се искаше сега да беше при братята си, неговите сподвижници — воините монаси. И въпреки това отвори очи и хвърли поглед към Майеле — не всички братя следваха идеала и откровенията. Нима Майеле не бе отлъчен с камбанка, Светото писание и свещ 6 6 Някогашен ритуал на отлъчване от лоното на църквата, при който се звъни с камбанка, затваря се библия и се угася свещ. — Бел.прев. заради убийството на свещеник в Когшал — град на онзи обвит в мъгли английски остров накрай света?