Пол Дохърти - Тамплиерът магьосник

— И какво ще стане — изръмжа Майеле, — ако той прати главите ни, набучени и изсъхнали, в кошница?

— Няма да го направи — успокои го Бернар. — Вече получих писмените му уверения. Ще бъдете посрещнати подобаващо.

— Той отхвърля ли обвинението? — попита го Едмънд.

— Не отрича и не предлага нищо.

— Убийците — настоя Майеле, — откриха ли труповете им?

— Не — Дьо Трамле поклати глава. — В онази кървава баня бяха отсечени глави и крайници, телата бяха разпилени — великият магистър сви рамене.

— Тогава защо бяха обвинени асасините? — настоя Дьо Пайен.

— Назарити 20 20 Назаритите били членове на исмаилитска секти на исляма през XI век. — Бел.прев. — Майеле го прекъсна — това е истинското им име, еретици!

— Те са убийци, убийци и мародери — отвърна Дьо Пайен. — И въпреки това, какво основание имаме да твърдим, че са замесени?

— Истина е, че труповете им не бяха открити — отвърна Дьо Трамле, — но намерихме един от техните медальони — знак, който оставят върху телата на жертвите си.

Великият магистър махна на един от писарите. Той му подаде меден кръг със сечение около шест инча, чийто ръб бе орнаментиран със странни символи, а в центъра му се виждаше нападаща усойница. Дьо Пайен и Майеле разгледаха украшението и после го върнаха, а мъжът им подаде две дълги и извити ками с дръжки от слонова кост, украсени с кървавочервени ширити. Едмънд си спомни, че бе зърнал подобни ножове у онези облечени в кафяво главорези, когато напредваха към графа.

— И тези двете бяха намерени — излая Бернар. — Достатъчно доказателство, поне за момента. Сега… — той замлъкна за миг, — казах, че ще пътувате с шестима сержанти и един писар. Последният доброволно предложи да тръгне с вас.

Великият магистър щракна с пръсти и пошепна нещо на един от хората си, който забърза навън и след малко се върна, водейки човек, облечен в тъмната одежда на сержант от ордена. Непознатият остана в сенките зад бюрото на Дьо Трамле. Едмънд присви очи, за да види лицето, което му се стори, че разпознава.

— Вярвам, че сте се срещали.

Великият магистър прикани с жест новодошлия да се покаже на светлината. Дьо Пайен се стресна, когато го разпозна. Беше лечителят, който се бе опитал да го намушка в църквата след клането. Тъмната коса на мъжа, мустаците и брадата му сега бяха спретнато подстригани, смуглото му лице бе намазано с благовонно масло, дълбоко разположените очи — невъзмутими, а изражението му бе по-спокойно, за разлика от свирепата маска, която Едмънд бе зърнал преди. Непознатият се поклони и разпери ръце:

— Тиери Парменио, господари — измърмори той, — лечител, скиталец, вечен пилигрим.

— Когото трябваше да обеся — викна Бернар, въпреки че тонът му бе изненадващо добродушен като на човек, пил и ял до насита.

Дьо Пайен хвърли поглед към прозрачната стъклена чаша, предпазваща от отрова, пълна с вино, оставена между навитите ръкописи, застилащи писалището.

Гостът на Дьо Трамле се приближи с протегната ръка. Едмънд стана и я пое.

— Поднасям извиненията си, господарю, съжалявам — ръкостискането на Парменио бе топло и силно. — Нека ви обясня — той се облегна на писалището и се обърна към Майеле, който се изправи, загледа новодошлия с присвити очи, после вдигна рамене и стисна подадената ръка. Парменио въздъхна шумно и посочи към Дьо Пайен. — Бях в Триполи, защото така се налагаше — начена той. — Имах работа с крал Балдуин. Аз, господа, съм и лечител и писар, обучен съм в катедралното училище в Генуа, по-късно бях отдаден на работата си учен в Салерно. Ненавиждам насилието най-искрено. Станах свидетел на трагедията, на ненаситността на наемниците на граф Реймон. Помислих, че ти, Едмънд, си един от тях.

— Облечен в дрехите на тамплиер? — попита иронично Майеле.

— В потреса не разпознах одеждите — отвърна тактично Парменио и се усмихна на Дьо Пайен. — Просто още един убиец — така си помислих. Едва по-късно осъзнах кой си, какво си направил и какъв ужасен грях щях без малко да извърша. Побързах да се изповядам и да бъда опростен от великия магистър. Предложих да се покая, да изкупя стореното. И така — той отново разпери ръце, — от известно време нося дрехите на сержант от вашия орден и ще дойда с вас в планините.

— Защо, сър? — попита Дьо Пайен.

Усмивката на Парменио стана още по-широка:

— Гледате ме, сякаш съм надянал огърлица от отрязани пръсти около врата си. Не съм измамник, нито странстващ просяк, а учен човек, изпълнен с желание да намаже с мехлем раната…