Пол Дохърти - Маската на Ра

— Няма да чуете нищо от мен! — изкрещя Рахимере. — Ако онази кучка иска да ме убие, нека прати копоите си тук, долу!

— Няма да се наложи — спря се Амеротке до вратата. — Намерили са писмата ти до царя на Митани. Знаеш каква е присъдата за измяна!

Като затръшна вратата след себе си, Амеротке премина като хала по коридора покрай маскираните стражи. Това място вонеше на смърт! Той искаше да се измъкне от тук, да помисли, да подготви речта си за пред божествената Хатусу, в която да настоява, че смъртните случаи, убийствата и изнудването ще останат загадка. Той влезе в Залата на двете истини. Нямаше жива душа. Съдът бе затворен поне за пет дни, считано от днес, а Амеротке добре знаеше, че броят на делата, очакващи съдебен процес, ще се окаже нараснал поради неотдавна отминалите бурни събития. Той се облегна на една от колоните, загледан в стола на съдията, в малката полирана маса и във възглавниците на писарите. От вътрешния двор се чуваха приглушен разговор, викове и крясъци на деца.

Амеротке прекоси бавно залата и се взря внимателно в една от фреските на стената. Богинята Маат с щраусово перо в косата бе приседнала на пети пред бога Озирис, който държеше везните. Каква трябваше да бъде отсъдата му тук? Съдията се замисли: какво щеше да бъде неговото решение на случая? Той се върна и влезе в малкия си личен параклис. В молитвения кът бе изправена статуята на Маат. Подът бе старателно опесъчен, съдовете за светена вода почти преливаха, а някой — навярно Пренхое — грижливо бе напълнил кадилниците с тамян. Бяха поставени също малки съдини с канела. Мястото за молитва изглеждаше чисто и миришеше на чисто; пред олтара бяха положени нови възглавници.

Амеротке коленичи и направи опит да се помоли за напътствие, но се сети, че не бе пречистил устата и ръцете си. Дали не бе започнал да подражава на Аменхотеп? Ярки картини, сякаш реално нарисувани, изпълниха без остатък съзнанието му. Жестокото кръвопролитие извън лагера; пронизителните крясъци на гърчещи се мъже; плискащата кръв около колелата на колесниците; мятащите се коне, които премазваха телата на падналите и вече бездиханните… Писъците за милост. Блестящата в славата си Хатусу; Менелото в подножието на онези стъпала и наобиколилите го амемети, прилични на сенки. Ами онази ужасна стела, оставена от Хеопс? Амеротке се вгледа в олтара пред себе си. Наистина ли всичко бе само фалш? Имаше ли някой там, за да чува? Една сянка влезе и коленичи зад него. Амеротке погледна през рамо.

— Господарю, нощес сънувах сън. Видях се седнал на палма, която по едно време се превърна в смокиново дърво. А под клоните му ти късаше дрехите си… — лицето на Пренхое беше толкова напрегнато и той мачкаше с такава сила папирусния свитък в ръцете си, че Амеротке преглътна гневния си отговор.

— И какво означава всичко това, родственико?

— Означава, че мен ме очаква нещо хубаво. А ти ще се отървеш от някакво зло. Господарю, аз съм добър служител.

— Ще има и повишение!

— Господарю, аз съм добър служител — повтори Пренхое. — Записвам дословно всичко, изречено в съда. А когато те няма — продължи той забързано, понеже съзря гнева в очите на Амеротке, — обсъждам станалото с мои колеги. Шуфой ми разказа — почти в скоропоговорка продължи Пренхое — за посещението ти при стария жрец, който се яви като свидетел. И как мъникът те е спасил от онези хиени.

— Да не си го споменал пред господарката Норфрет! — прекъсна го Амеротке.

— Не, господарю, но мисля, че би трябвало да прочетеш това — засуети се Пренхое и разви папирусния свитък. — Ето какво е казал тогава старият жрец. Не е ли странно?

Амеротке се приведе и се вгледа отблизо, защото светлината бе слаба.

— Не, не. Ето тук — посочи с пръст Пренхое.

Амеротке зачете свидетелското показание. Той примигна и се наведе още по-ниско, загърбил протоколните предписания.

— Аз… Аз… — заекна той и погледна нагоре: — Какво значи това, родственико?

Силно възбуденият Пренхое едва преглътна:

— Отидох при гробниците в Некропола. Обиколих и Домовете на вечността, преди да посетя гробницата на родителите му. Майка му е била жрица на богинята Мерецегер.

— Богинята змия! — задиша тежко Амеротке. Той се запита дали това е пътят, който следва истината. Дали има някакъв невидим огън, който осветява и разпалва разума и душата? Обърна се, стисна между ръцете си лицето на Пренхое и го целуна силно по челото. Младият писар, се изчерви от смущение.

— Пренхое, ти си ми роднина, но и приятел. Забелязал си нещо, което аз съм пропуснал. Намерил си онова, което не съм догледал. Ето защо ти ще бъдеш моите Очи и уши от идния път, когато седна на стола на съдията. И можеш да сънуваш до насита онова, що е на сърцето ти. А сега чуй с какво трябва да се заемеш.