Пол Дохърти - Маската на Ра

— Хайде, почитаеми съднико. Да дадем дължимото на врага!

Амеротке се вгледа с уморени очи в нея:

— Дошло е време за убиване, така ли?

— Да, Амеротке — спокойно изрече тя. — Трябва да убиеш, за да завземеш властта! И да убиваш, за да я задържиш! И да продължаваш да убиваш, за да укрепиш тази власт! Нямаш друг избор, щом си роден по божия воля!

Хатусу, Амеротке и групата офицери, които я придружаваха, се присъединиха към ескадроните колесници, струпващи се в отсрещната страна на лагера съгласно указанията на командирите си. Плътният фронт на колесниците бе изтеглен по дължина: конете подскачаха и се вдигаха на задните си крака, бойните украшения от пера танцуваха, водачите проверяваха юздите и сбруята, а съпътстващите ги воини разполагаха в готовност лъка, колчана със стрелите и копията за хвърляне. Трептящи светлинни отблясъци на късното следобедно слънце играеха по позлатените украшения, бронзовата повърхност на броните и върховете на копията. Скърцаха колелата на колесниците, които се носеха напред-назад. Офицерите не спираха да сноват по фронта, повтаряйки едни и същи инструкции. Не трябваше да обръщат никакво внимание на безредието в лагера. Можеха да напредват, но само след божествената Хатусу. Намиращите се далече вдясно трябваше да извият по дъга и да нанесат удар по фланга и в ариергарда на митанийците. Господарят Сененмут ще изскочи с подкрепление от другата страна, така че капанът да се затвори. Пехотата и момчетата с яки ръце в лагера ще трябва да задържат неприятеля. Те бяха длъжни да притискат митанийците в стесняващ се пръстен до пълното им поражение. Заповедта не беше особено сложна, но я повтаряха отново и отново.

Амеротке се качи в колесницата си. Водачът бе сменил конете. Той се усмихна:

— Господарю, този път ще ги изненадаме ние!

Амеротке понечи да му отговори, когато по редиците се надигна вълна от приветствени възгласи. Хатусу в личната си колесница, изправена до първия си телохранител, мина бързо и тържествено по целия фронт на ескадроните. Носеше синия боен шлем корона, а бронзовата й ризница блестеше на слънцето. В едната ръка държеше копие, а с другата се бе хванала за перилото на колесницата. Тя не казваше нищо, а оглеждаше строените мъже, сякаш решила да раздвижи чувствата им и да внуши с присъствието си важността на онова, което предстоеше. Само мигове ги деляха от решаващото събитие, но тя отиде до края на фронта и едва тогава обърна колесницата. Амеротке се усмихна. Хатусу бе родена актриса: закована в колесницата и с вдигнато високо копие, тя приличаше на въплъщение на бога на войната Монту. После Хатусу сведе копието, спря колесницата и се обърна. Тръгна бавно напред. Амеротке и ескадроните командири я последваха. Зад тях се устреми гигантската маса на ескадроните със скърцане и тропот, които звучаха като страховит химн на смъртта. Очите на всички бяха приковани в дребната фигурка, изпъната до щандарта на Амон Ра, поставен в челната част на нейната колесница. Водач беше един от помощниците на Сененмут. Той се обърна с вдигнат юмрук и извика:

— Живот, здраве и благоденствие на божествената Хатусу!

На думите му отговори приветствен рев. Колесницата на Хатусу усили ход. Посред ескадроните някакъв жрец запя боен химн:

Тук подеха хиляди гласове:

— Хатусу! Победителката! Хатусу! Дъщерята на Монту! Хатусу! Божествена плът!

Колесниците вече се движеха по-бързо. Амеротке се запита дали току-що приключилото изпълнение бе спонтанно или режисирано, но мигът не бе особено подходящ за подобни мисли. Колесницата на Хатусу сякаш летеше като птица, която едва докосваше земята с крилете си. След нея громоляха стотици други колесници. Земята ехтеше от биещите я копита. Движещите се след Хатусу старши офицери издаваха заповеди със съпътстващи ги указания. Средната линия на фронта забави леко темпото, а десният край изскочи напред, движейки се по дъга. Хладният вечерен бриз донасяше отглас от битката около централната порта на лагера, но не се виждаше нищо, освен огромен бял облак от прах.

Амеротке освободи лъка си и зае устойчива позиция. Колесниците бяха набрали скорост. Конете, пришпорвани от водачите, летяха напред като унищожители към нищо неподозиращите митанийци. Привличаха ги както ревът на боя, така и неистовото удоволствие да носиш смърт. Приближиха плътно до белия облак прах и потънаха в него, впивайки се като стрели в митанийските редици.