Пол Дохърти - Храмът на Хор

— Тогава щяхте да ме осъдите на смърт — отвърна тя. — Кембу щеше да се гаври с мен, да ме пребива и да прахоса богатството ми. Някой ден щеше да ми се случи нещастие, вероятно щях да падна и да се пребия или да ме нападнат разбойници… — тя скри лицето си с ръце. — Когато узнах, че Кембу е убит, мислех, че това е краят на цялата история… — Далифа впери поглед в Амеротке: — Какво ще стане сега?

Съдията се вгледа в очите й. Далифа беше мила, красива, но дали не се преструваше? Дали тя и Кембу не бяха организирали смъртта на Антеф и след това Кембу просто се бе върнал да си иска възнаграждението? Но с какво доказателство разполагаше? А дори и да беше виновна, не бяха ли я обиждали, унижавали и подигравали двамата мъже? Амеротке отмести погледа си и каза:

— Направи приношение на богинята на истината! А ето каква е моята присъда: може да си участвала в заговор за убийство; може да носиш част от вината или да си напълно невинна. Само Маат знае. Мисля, че си страдала много, а боговете определят край на човешката болка. Що се отнася до мен, Антеф и Кембу са мъртви. Има кой да ги съди за греховете им… — той се усмихна. — Ти си жена на Панеб. Пожелавам ти здраве, дълъг и щастлив живот.

И съдията тръгна към вратата.

— Господарю Амеротке? — той се обърна. — Въздадохте истинска справедливост!

Амеротке сви рамене и излезе.

Вечерта на следващия ден Амеротке, облечен в официалната си съдийска роба и с всички отличителни знаци на поста си, седеше в килията на осъдените под храма на Маат. От другата страна на масата стоеше Вехлис. Тя поклащаше леко течността в чашата си и се усмихваше. Факлите пращяха и от сенките на пазачите и на палачите килията изглеждаше като преддверие на подземния свят.

— Предполагам, че трябва да ти благодаря — вдигна глава Вехлис. — Много мило от твоя страна, Амеротке. Това е повече, отколкото заслужавам. А за другото не съжалявам — в очите й проблесна омраза. — Нерия ме предаде. Той беше причината за всичко. Беше готов да се продаде за благоволението на царствената блудница. Обичах го, знаеш ли? Вероятно точно това ме принуди да го направя. Беше отвратително да гледам как цяла Тива е забила нос в нозете на Хатусу, но Нерия, ученият, мъжът, когото обичах… — Вехлис поклати глава: — Когато Хатусу се качи на престола, съпругът ми Хани беше един от малцината върховни жреци, които я подкрепиха. Нямах друг избор, освен да го последвам. Но тайно поддържах връзка с противниците й, водени от бившия везир Рахимере — тя остави чашата. — Ето че тя сглупи достатъчно, че да поиска съвет от жреците. Това е голямата слабост на Хатусу, нали? Иска да бъде обичана и възхвалявана от всички. Мислех си, че съветът няма да докаже нищо. Щяха да минат месеци и аз щях да вложа всички сили в разпалването на слухове. Как божествената Хатусу е такава и онакава, но няма подкрепата на върховните жреци на Тива. А Нерия провали всичко! Беше щастлив като дете с нова играчка. А аз плясках с ръце и се преструвах, че съм съгласна с него. О, той беше страшно доволен.

— Хани подозираше ли? — попита Амеротке.

— Ние не сме съпруг и съпруга от години — отвърна Вехлис. — Той си имаше своите малки радости. Моминското ми приятелство с Нерия разцъфтя. Е — тя вдигна вежди, — миналото винаги хвърля сянка върху днешния ден, нали господарю Амеротке? Дните на детството се простират през годините и те връщат обратно — тя се усмихна. — Мислех, че не ме заплашва нищо, особено след смъртта на Нерия. Знаеш ли за водния часовник?

— Да — кимна съдията. — Поиграла си си с него, изсипала си част от водата, за да изглежда така, сякаш около деветия час, времето на смъртта на Нерия, си била с Хани. Беше толкова сигурна къде си била в точно определен час на точно определен ден. Малцина са толкова уверени в спомените си.

— Да — тя огледа килията. — Съжалявам за нападението над теб, но беше необходимо. Да го забравим. Спомняш ли си, Амеротке, когато беше малко момче в двореца? Аз идвах да те извеждам на разходка в градините. Показвах ти различни птички и цветя и след това ти ме наблюдаваше как плувам… — погледна го с леко отметната назад глава и притворени очи. — Ти си синът, който винаги съм искала — въздъхна и взе чашата. — А сега се стигна до това. Чаша с отровно вино. Но е за предпочитане пред другата възможност — да бъдеш погребан жив в жарките пясъци и да усещаш как животът бавно се отцежда от тялото ти, а соколите и ястребите пируват с трупа ти под възгласите на тълпата.