Пол Дохърти - Храмът на Хор

— Да, бяхте там — обади се Изида, устните му се свиха презрително. — И като се замисля, сякаш се появихте от нищото.

— Какво знаеш ти за мен? — изсумтя Вехлис. — Дръж любезния си език зад зъбите си! — жрицата като че ли бе изгубила всякакъв страх от Хатусу и обкръжението й.

— Пепи е бил следващата жертва — продължи върховният съдия. — Убеден съм, че не ви е изнудвал. Вероятно просто се е изпуснал, че знае за вас и Нерия. Искал е сребро в кесията си, да си напълни корема с вино и да подържи в ръцете си задника на някоя хубава куртизанка. Щом е получил парите, Пепи веднага се е втурнал към бардаците в града. Но изнудвачите винаги се връщат, нали? Трябвало е да го унищожите заедно с доказателствата, с които е разполагал — например записки или рисунки, какво е видял. Той се е държал като всеки разгулен мъж — пиел е от обед и се е въргалял с курвите от Дома на удоволствието.

— Да не искате да кажете, че аз, върховната жрица, съм слязла на пристана?

— Вие не се страхувате от нищо, Вехлис. Няма човек, който да ви уплаши. Купили сте кожен мях с масло и загърната в наметало, преструвайки се на старица, сте могли да се вмъкнете в пивницата и да чакате Пепи да се върне. Кой в храма на Хор държи сметка, кога излиза и къде ходи могъщата жрица на Хор?

— Имате ли доказателство за всичко това? — попита Сененмут.

— Да, господарю.

Едва сега Вехлис ококори очи и тялото й се напрегна.

— Следващата жертва — Хатор, е била избрана случайно, за да създаде хаос и да нажежи напрежението. Масите бяха подредени в залата за пиршества. — Амеротке се приближи до Хани и го погледна: — Вие бяхте домакин, господарю, но кой решаваше къде да седне всеки от гостите? — лицето на Хани се бе състарило, изглеждаше пепеляво от страх. Погледът му потрепна раболепно и той отвори уста. Съдията го изпревари: — Вехлис, нали? И преди да започне пирът, с влизането и излизането на слуги и музиканти е било толкова лесно да мине край масите и да сипе отровен прах в чашата за бира. Кой би я заподозрял? А след като Хатор е бил мъртъв — върховният съдия се върна до Вехлис, — е трябвало и Сато да бъде изпратен във вечната нощ. Убийството на Прем е било най-неудачното. Изобщо не сте могли да бъдете сигурна, че горкият пиян слуга не е видял нещо странно, нали? А и той не си е държал езика зад зъбите, ами е ходил да ме търси, да разпитва къде съм, защото искал да ме види — Амеротке се приведе пред Вехлис. — И бързо е бил набелязан за убиване. Сато никога не е отказвал делвичка с вино. Все едно жадна котка да обърне гръб на паничка с мляко. След като е умрял, вие сте се качили в килията му, избърсали сте виното и сте заменили отровната делвичка с нова — съдията се изправи.

— Сато не беше много умен, но сигурно е разбрал, че е отровен. Той е потопил ръцете си във виното и е оставил отпечатъци от дланите си върху стената. Питам се какво ли се е опитал да ни каже? — Амеротке леко потупа Вехлис по ръцете. — Дали Сато не е започнал да се чуди кого е видял в нощта, когато господарят му е загинал? Дали не е видял пръстите ви? Боядисаните ви нокти са толкова отличителен белег. Сато се е опитал да каже нещо за ръцете на убиеца. Никога няма да узнаем дали е било за боядисаните нокти, за кожата или за пръстена, който е донесъл.

— И сигурно ме обвинявате за нападението срещу вас? — прошепна Вехлис.

— Точно така. Не е било трудно за съпругата на върховния жрец да слезе през нощта в хранилището на лодките, да се промъкне на борда с мях с кръв от кланиците. Излели сте водата от някои делви, напълнили сте ги с кръв, отхлабили сте връзките, които са ги придържали неподвижно…

— В името на фараона — изправи се в стола си Вехлис и впери поглед право в Хатусу. — До този момент слушах търпеливо всички лъжи. Къде е доказателството, ако не броим червените отпечатъци на пияния слуга върху стената?

— Откъде знаете, че виното е било червено? — попита Амеротке.

— Съпругът ми ми каза — отвърна след миг объркване тя.

— Не, не съм! — заекна Хани. Изгледа кръвнишки съпругата си: — Заклевам се пред фараона, че никога не съм ти казвал такова нещо.

Вехлис му хвърли презрителен поглед.

— Вие поискахте доказателство — намеси се отново Амеротке. Обърна се и се поклони на Хатусу. — То ще дойде на две части, ваше величество. Първия ден, когато дойдох тук, слязох долу в гробницата. Исках да разгледам рисунките по стената. Убиецът ме проследи, стреля с лък и след това изчезна… — съдията замълча.

— Но защо Вехлис би искала смъртта ви? — попита Амон.