Пол Дохърти - Храмът на Хор

— Да — кимна съдията и пристъпи до него.

Валу излезе от сенките на дърветата и изрева на слугата си да му донесе слънчобрана. Тръгнаха по пясъка към лабиринта.

— Разбрах за случилото се в храма на Хор… — подхвана царският обвинител.

— Естествено. Нали сте Очите и ушите на фараона… — духовито отвърна съдията.

— Да, и божествената Хатусу никак не е доволна. Чухте ли какво се говори за убийствата? — острият поглед на Валу се впи в лицето му. — Явно не сте! Все едно… Хатусу и Сененмут ще отидат в храма на Хор, за да присъстват на съвета на жреците…

— Това е грешка! — Амеротке раздразнено погледна настрани.

— Струва ми се, че точно така смята и везирът Сененмут, но нейно величество няма търпение да се оправи с жреците, особено след тези приказки, че тя стои в дъното на убийствата… — Валу плъзна поглед из пустинята.

Амеротке обмисляше какво означават новините, съобщени от Валу. Може би Хатусу отива в храма не само да наложи волята си над съвета и да съкруши враговете си, но и да му поиска сметка за стореното.

Валу погледна към кръжащите над тях лешояди.

— Войниците ги наричат фараонски кокошки… — обърна се към съдията и додаде: — Разбрах, че снощи сте били нападнат — и разрови пясъка със сандала си. — Ако днес не откриете нищо, господарю, вината ще бъде стоварена върху Рамос… — бяха стигнали до входа на лабиринта. Въпреки прежурящото слънце Амеротке усещаше студени тръпки по тялото си. Валу влезе в тесния вход и спря: — Виждали ли сте рисунките по стената?

Амеротке го последва. Царският обвинител разглеждаше два големи скорпиона, гравирани в гранитните блокове. Художникът бе запълнил силуетите им с боя. Двата скорпиона бяха един срещу друг, сякаш вкопчени в битка.

— Какво е това? — попита Амеротке.

— Любовна игра — отвърна Валу. — Не сте ли виждали как се сношават скорпионите? Вкопчват се един в друг и се люшкат, сякаш танцуват. Накрая мъжкият опложда женската. И ако е толкова глупав, че да остане наблизо, тя го убива и изяжда — царският обвинител се усмихна. — Подобно на фараона — прошепна той и вдигна тънките си вежди. — Разбира се, говоря за приликата по отношение на силата и пъргавината, а не за злобата.

— Разбира се — усмихна се Амеротке. Той се вгледа отблизо в рисунката. Напомняше за скорпионите в гробницата под храма на Хор. — Кой е мъжкият?

— Не знам — Валу се извърна. — Само опитно око може да долови разликата. Но да вървим! Да открием какви тайни крие Залата на подземния свят, — той докосна леко Амеротке с ветрилото си, което беше извадил от робата си. — Всъщност защо сме тук?

— Говорих с един мъж, казва се Лекет — отговори Амеротке. — Твърди, че е бил свидетел как вътре влязъл един търговец. Нямало никакви диви зверове, нито други хора. Лекет и още неколцина останали да пазят входа, но човекът не излязъл. Изпратили един младеж по блоковете да го дири, но търговецът просто бил изчезнал…

— Празни приказки — изсумтя Валу.

— Не мисля. Лекет не е лъжец и освен това в библиотеката при храма на Хор прочетох една древна хроника, в която се казва същото… — той изгледа обвинителя в очите. — В нея се твърдеше, че лабиринтът, това място на смъртта, всъщност поглъща хора и те никога повече не се завръщат.

— Истина е, че лабиринтът е ужасяващ и отвратителен — помирително каза Валу, — но е изграден само от камъни и пясък. Едва ли може да поглъща хора. По-подходящ е да се погребват в него труповете на убитите…

— Доведохте ли ловджийски кучета? — попита съдията.

— Най-добрите от царските кучкарници.

— Добре — Амеротке протри ръце. — Да започваме тогава.

Върна се в оазиса и повика войниците. Командирът на отряда доведе ловджийските мастифи.

— Ще се разделите — започна върховният съдия. Видя как по лицата на някои от тях се изписа тревога. — Не се безпокойте. Няма да влизате в лабиринта, а ще вървите горе по блоковете. Ще пуснете кучетата в проходите и ще ги водите на дълги каишки. Ще отнеме известно време.

— Какво търсим? — попита един.

— Ще разберете, когато го откриете — отвърна Амеротке. Вдигна поглед към небето. — Доколкото знам, сте трийсетима. Опитайте се да се уверите, че сте минали над всеки гранитен блок. Дръжте кучетата долу в проходите. В никакъв случай не слизайте. Ще стане още по-горещо, така че почернете лицата около очите си и измислете начин да се предпазите от слънцето. Не се връщайте, преди да приключите задачата си. Напийте се добре с вода. Пикайте, където искате… — мъжете се засмяха. — Същото се отнася и за кучетата — продължи съдията. — Не им позволявайте да отклоняват вниманието си със скелети, човешки останки или каквото и да е… — той огледа здравите им ботуши за дълги походи: — Краката ви ще се потят, но ботушите ще ви предпазят от нагретите камъни. Ако откриете нещо странно, спрете и ме повикайте.