Пол Дохърти - Храмът на Хор

Войниците се разшумяха, озадачени от заповедите на Амеротке. После се разделиха на групи и всяка пое към различен вход на лабиринта. Доведоха натоварено със стълби магаре. Стълбите бяха съединени, Амеротке се покатери на един гранитен блок и махна на един от войниците да дойде при него. Той се подчини, разпусна дългата каишка на кучето си и тръгна по върха на лабиринта, сподирен от заповедите на върховния съдия. Вървеше бавно. В тесния проход между блоковете бдителното куче се придвижваше бързо, но от време на време спираше и жално поглеждаше към господаря си. Войникът му шепнеше окуражително, цъкаше с език и продължаваше напред. Амеротке обходи с поглед повърхността на лабиринта. Усещаше нещо странно — в далечината блоковете сякаш се обръщаха и се завъртаха. От страничните входове на лабиринта се изкатериха и други войници с кучета. Имаше и няколко писари, които отбелязваха по кои стени са минали водачите на кучетата. Жегата вече беше ужасна. Върховният съдия се чувстваше леко замаян, но не помръдна от мястото си. Някои от кучетата виеха, изплашени от лабиринта. Опъваха силно каишките си и две от тях успяха да свалят господарите си. Едно се отскубна, изскочи от лабиринта и побягна към оазиса. Когато слънцето стана нетърпимо, Амеротке слезе от блоковете, скри се на сянка и мълчаливо се помоли издирването да не се окаже безплодно усилие.

На няколко пъти бе викан от различни ловци и трябваше да върви по блоковете, за да види какво са открили. Валу категорично отказа да го придружи. Повечето пъти кучетата се бяха натъкнали на останки от дрехи и пожълтели кости на отдавна загинали жертви. Слънцето стана по-силно, излъчваната от гранита жега бе непоносима. Амеротке заповяда върху стените да се изкачат и войници с мехове с вода. Тъкмо тръгна обратно към оазиса, когато в този миг чу ужасен вой, сякаш едно от кучетата бе тежко ранено. Ловците и войниците също се развикаха. Съдията се втурна натам, прескачайки по няколко блока. Един от ловците махаше възбудено. Амеротке и неколцина от другите водачи на кучета стигнаха почти до центъра на лабиринта. Войникът опъваше каишката с все сила и крещеше за помощ. Съдията стигна до него и се взря надолу. Кучето потъваше в пясъците, виждаха се само главата и предните му лапи. Един от войниците понечи да скочи, но Амеротке го хвана за рамото.

— Не бъди глупав! — извика той. — Ямата ще те засмуче!

Опитаха се да измъкнат мастифа, но стана ясно, че ямата е по-широка, отколкото очакваха. Хвърлиха още въжета и с пот и ругатни успяха да извадят горкото животно. Издърпаха го върху блоковете. То беше полудяло от страх, а козината му беше протрита и охлузена там, където въжетата се бяха впили в тялото му. Амеротке заповяда да отнесат мастифа в оазиса и извика на останалите ловци да се връщат. Донесоха копия, за да пробват земята. Тесният проход по нищо не се различаваше от останалите. На няколко метра от завоя беше каменист и твърд, но навътре преминаваше в пясък и в средата копията потъваха безследно.

— Сякаш няма дъно — прошепна един войник.

— Съмнявам се — отвърна Амеротке. — В пустинята има подвижни пясъци, но всъщност представляват само дерета, пълни с нестабилни шисти. В миналото Залата на подземния свят е била граничен пост. Вероятно това е килия или тъмница, която при земетресението се е запълнила с пясък… И така се е превърнала в смъртоносен капан. Нищо чудно, че малцина са излезли от лабиринта. Дори да са запазвали присъствие на духа, дори да са издържали на ужасната жега, накрая все пак са стигали дотук… — и посочи назад през рамо: — Забелязахте ли как всички тунели водят насам? Шансът да избегнеш капана е минимален.

Някой го извика по име. Валу неохотно крачеше към него, в едната ръка държейки слънчобран, а с другата пазейки равновесие.

— Чух, чух какво се е случило… — царският обвинител избърса с длан рукналата от усилието да се задържи пот. Приведе се и се вгледа в основите на лабиринта. — М-да, капан от подземния свят! Само най-опитен и наблюдателен човек би забелязал промяната в земята. И дори тогава може да се окаже твърде късно… — той вдигна поглед към Амеротке. — Значи вие мислите, че изчезналите мъже са паднали тук?

— Ямата е достатъчно голяма и дълбока, за да погълне двама мъже и оръжията им.

Валу си пое дъх и изруга горещината. Изправи се.

— Май ще можем да оправдаем Рамос — каза той. — Но първо трябва да претърсим ямата.

— Ще е все едно да върнете водите на морето — измърмори съдията и сви рамене, — но може и да успеете. Зависи колко е дълбока. Ще вържем копията на пръти и ще ги забучим в земята. Ако ги извадим чисти, вероятно е твърде дълбока. Но ако по тях има следи от кръв…