Пол Дохърти - Храмът на Хор

— Искаш ли да си тръгвам? — попита върховният съдия. Огледа се, Калив вече беше започнал да търси изчезналия ръкопис.

— Не, не, господарю. Просто си спомних нещо за Нерия… — Амеротке бутна настрани свитъка с папируси и Калив седна на пейката срещу него. Писарят заговори: — Както знаете, някои жреци имат татуировки по телата си. Главата на Хор, скарабей или някакъв знак, който да предпазва от лош късмет.

— И Нерия е имал такава?

— Не… всъщност да — заплете се Калив. — Два-три дни преди да го убият, дойде в библиотеката и забелязах, че накуцва леко. Попитах го дали е добре, а той отвърна: „Разбира се, момчето ми.“ „Да не сте паднали?“, попитах. Нерия ми рече, че е ходил да му направят татуировка. Аз реших да го подкача: „Да не е името на някоя жена, а?“, а той се заоправдава, че си е татуирал изображение на Селкет.

— Богинята скорпион — прошепна Амеротке. — Въплъщение на божествения плам на слънцето. Той бил ли е посветен на нея?

Калив вдигна вежди:

— Не знам.

— Момент, ти каза, че е куцал. Това означава, че татуировката е била на бедрото му…

— Така предполагам, господарю. Обикновено се прави на бедрото, на гърдите или на рамото.

Амеротке му благодари и младежът се отдръпна. Защо един жрец би направил такова нещо, чудеше се съдията, и то писар, библиотекар. Върховният съдия цъкна с език. Имаше ли някаква връзка между Селкет и древните фараони, управлявали Египет? Освен всичко друго Нерия беше убит в проходите край гробницата на Менес. Изображенията на стените на гробницата споменаваха династията на Скорпионите, която в миналото беше управлявала Египет. Той поклати глава и отново се залови за четенето.

Светлината започна да намалява. Амеротке продължаваше, хрониката беше невероятна. Някои от историите бяха известни, но авторът явно бе свидетел на кървавите събития и ги бе описал с истинска страст. Съдията се настани удобно и продължи да чете. В това време Калив обикаляше наоколо и си мърмореше, докато преравяше лавиците. Съдията му се възхищаваше на ентусиазма пред тази огромна задача. Стражите почукаха на вратата и Калив им отвърна да почакат.

Амеротке стигна до част, която усили интереса му. Авторът разказваше за опустошенията на принцовете на хиксосите в Червените земи извън Тива. Описваше подробно жестокия лабиринт, построен от тях, сега познат под името Залата на подземния свят. Едно изречение го накара смаяно да си поеме дъх.

— Не е ли странно, Калив, как, когато търсиш една истина, се натъкваш на друга… — Амеротке продължи да чете бързо. Прогони всички мисли за Нерия и убийствата в храма. Притвори очи и отправи кратка благодарствена молитва към Маат. — Бързо, Калив! Изпрати един от пазачите до покоите ми. Кажи му незабавно да доведе тук Асурал, Пренхое и Шуфой — погледна за последен път папируса и го нави. Подаде го на Калив и го потупа по рамото: — Утре сутринта ще напусна за малко храма… — вдигна предупредително пръст: — Продължи с търсенето, но тайно. Ако убиецът разбере какво правиш, уверявам те, ще бъдеш мъртъв, преди да се върна!

Четирите бойни колесници се носеха с тътен през тучните плодородни земи, насечени като шахматна дъска от напоителните канали на изток от Нил. С превалянето на деня синьото небе беше придобило лек червеникав оттенък. Колесниците завиха по прашния път, оставиха зад себе си хълмовете в Долината на царете и се насочиха към опасните Червени земи. Каменистата земя сякаш летеше под тресящите се колелета и блестящите подкови. Лъчите на залязващото слънце играеха по бронзовите перила на сините колесници. Водачите на колесниците умело направляваха поводите на черните като нощта коне, най-бързите от царските конюшни.

В първата колесница пътуваше Амеротке. Над нея се ветрееше флагът на легиона на Хор. Върховният съдия протегна крака и стисна перилата. Топлият въздух от пустинята облъхваше лицето му. Отрядът бе добре въоръжен — във всяка колесница имаше по два лъка, колчан със стрели, три къси копия за хвърляне и масивен щит. Не очакваха да срещнат враг, но младият офицер, който командваше експедицията, беше изключително предпазлив. Заповедта да съпроводи и да охранява върховния съдия до оазиса на Амарна бе получена лично от фараона и затова войникът влагаше цялото си усърдие и старание.

— Ама какви страшни легенди се разправят за това място, а? Да не би да се страхувате? — уж на шега го беше попитал Амеротке.