Пол Дохърти - Храмът на Хор

— Но виното не е отровно.

— Да, не е. Убиецът вероятно е наблюдавал кога Сато ще се върне. Това е изолирано, далечно кътче от храма. Злодеят е можел да се скрие и да изчака жертвата да умре. После е подменил делвата с отровното вино, почистил е остатъците и е измил чашата.

— И е разлял вино от новата делва — заключи Пренхое.

— Много добре, умни ми писарю. Останали са трупът и чистото вино. Сато веднага е бил закаран при балсаматорите и никой не си е помислил за убийство.

— И кога ще свърши това? — попита уморено Пренхое.

— Скоро — отвърна Амеротке. — Отговорът се крие в Нерия, той е първата жертва. Ако разберем защо е бил убит, ще открием и кой го е извършил.

Амеротке взе Шуфой на ръце, излезе от килията и тръгна през градината към покоите си. Дребосъкът продължаваше да спи и даже похъркваше. Съдията го настани удобно върху леглото и дръпна над него тънко одеяло.

— Асурал, остани да пазиш Шуфой! — заповяда той. После изгледа Пренхое от главата до петите и го попита: — Нещо против да се поизмокриш? — писарят не отговори и Амеротке нареди: — Иди напълни ведро вода и ме чакай при статуята на Хор до горичката от ливански кедър.

— Ведро с вода ли, господарю?! — окопити се Пренхое.

— Прави каквото ти казвам.

Писарят забързано излезе. Амеротке заръча на Асурал да бъде нащрек и също излезе. Денят беше в разгара си. Окъпаните от слънцето градини бяха потънали в спокойствие, във въздуха се усещаха мирисът на разцъфнали рози и ароматът на зюмбюл и лилии. Атмосферата беше отпускаща и успокояваща, а той трябваше да стои нащрек. Нямаше никакво съмнение, че човекът, който се беше опитал да го убие в Нил, е виновен за смъртта на Сато. Върховният съдия не знаеше много за душата, не разбираше как работи човешкият мозък, разполагаше единствено с наученото при раздаването на правосъдие в името на фараона. Повечето от престъпленията, с които си имаше работа, бяха от страст, от неудовлетворено желание или от изгубено присъствие на духа. Вярно, че бе срещал и обгърнати от вечната нощ души, пропити със злоба и решени да носят смърт. Винаги се беше питал дали тези хора са нормални, или са обладани от червенокосия бог Сет.

Амеротке стигна до горичката от ливански кедър и се спря под сянката на дърветата. Но каква беше причината? Убийствата бяха започнали, когато съветът на върховните жреци се бе събрал да обсъди възцаряването на Хатусу. Съдията си спомни как Амон бе подпрял танцьорката о стената на храма. Това ли беше истинското му отношение към жените? Нима за него те бяха роби, обикновени играчки? Или целта бе да се опази жреческата каста като привилегия на мъжете? Вярно, силни жени като Вехлис можеха да достигнат висок пост в йерархията, но въпреки това си оставаха подчинени на мъжете. Нима в дъното на убийствата се криеше обикновена мъжка омраза?

Той се приведе, наблюдавайки как една пеперуда кръжеше над цветята. Хатусу беше млада — толкова млада, че можеше да бъде дъщеря или даже внучка на повечето от върховните жреци. Това ли ги спираше да я признаят за фараон? Но как тогава можеха да боготворят бабуини, котки и дори крокодили! Или се опасяваха, че вироглавата Хатусу, която дори и по време на най-тържествени церемонии скрито се подиграваше на ритуалите, може да подкопае властта им? Освен това Хатусу дълго бе живяла в сянката на баща си Тутмос I и на мъжа си Тутмос II. Жреците и благородниците в Тива бяха свикнали да я приемат само като любяща дъщеря и вярна съпруга. Но тя беше изскочила като пантера от тъмнината. Организира похода на север и постигна невероятна победа. Прочисти двореца от враговете си и назначи свои хора на възловите постове в царството. Сега разполагаше с огромна власт, а едно обикновено момиче, било и от благороден произход, нямаше право да носи царските знаци и да гледа как всички целуват земята под краката й…

— Господарю?

Амеротке се сепна и вдигна поглед. Беше Пренхое с ведро в ръка.

— Браво — измърмори върховният съдия и се изправи. — Последвай ме.

И поведе Пренхое през градината на храма към тъмната мрачна шахта към гробницата. На върха на стълбите му заповяда да застане отстрани. Коленичи и бързо намери това, което търсеше — тъмно петно върху белия варовиков под. Докосна го с пръст.

— Не е вода — измърмори Амеротке. — Вероятно е зехтин. Чист зехтин.

— Тук ли е оставил зехтина убиецът на Нерия? — попита Пренхое.