Пол Дохърти - Храмът на Хор

— И освен всичко друго изгубихте парите си — обади се Шуфой с блеснали очи.

Амеротке се наведе, хвана джуджето за раменете, разтресе го и се усмихна, когато изпод робата му се чу приятното дрънчене на пълна кесия. Тримата тръгнаха по улиците на Некропола. Непрекъснато срещаха погребални процесии или хора, дошли да посетят домовете на вечността, в които спяха близките им. Някои бяха дошли да изберат ковчег, погребални съдове или да откупят място за бъдеща гробница. Съдията и спътниците му прекосиха града и продължиха към жълтеникавите скали, в които бяха издълбани дюкяните на тези, които се грижеха за по-малоимотните хора. Въздухът беше наситен с дим, а саждите от огньовете летяха във въздуха като мухи. От двете страни по терасите на хълмовете се издигаха къщи. Улиците бяха препълнени с купчини боклук. Котки и кучета ровеха из отпадъците, а край тях просяци молеха за милостиня. На един ъгъл Асурал спря. Огледа се, изсумтя и ги поведе по тясна виеща се пътека. Спряха пред една къща. От вратата изскочи мъж. Беше облечен като скитник от пустинята — с мръсна сива роба, която го покриваше от глава до пети. Очите му блестяха, но Амеротке съзря около тях противните червени рани на проказата. Асурал предупреди странника да не се приближава и каза:

— Дошли сме да се видим с Лекет.

Мъжът се качи по няколко дървени стъпала, като прошепна нещо, и махна да влязат. Къщата беше току-що изметена и изненадващо чиста. Близо до стената в първата стая бяха подредени саксии с цветя. В другия край върху възглавничка седеше мъж с внушителна осанка и внимателно отпиваше от чашата си.

— Ти ли си Лекет? — извика Асурал.

— Да. Приближете се! — с жест ги покани да седнат срещу него. И той беше целият покрит с широката си роба, но очите му бяха ясни, а гласът издаваше, че е образован. — Разбрах, че искате да говорите с мен, господарю Амеротке. Вече познавам Асурал, така че това сигурно е джуджето Шуфой, вашият слуга.

— И един от най-добрите лекари в Тива! — дребосъкът не се оставяше да бъде пренебрегнат.

— Да не би да знаеш лек срещу проказата, Шуфой? — очите зад маската проблеснаха със задоволство, гласът бе пълен със смях. Съдията изпита симпатия към Лекет. Проказата беше отвратителна болест, но водачът на живите мъртъвци я приемаше философски.

— Имате ли новини от амеметите? — попита Амеротке.

— Господарю — гласът все още беше пълен със смях, — те са мъртви и вие го знаете.

— Но чухме някакви слухове…

— О, в Тива винаги е имало убийци. Без съмнение с течение на времето ще бъде образувана нова гилдия, но преди това да се случи, ще има жестоки кръвопролития! — Лекет вдигна бинтованата си ръка, преди Амеротке да успее да отговори. — Знам за нападението в съда, приказките са като вятъра, никой не може да ги спре. Но ето какво ще ви кажа: Нехему не беше амемет. Не се е клел пред Мафдет. Той беше самохвалко и пияница и смъртта му дори закъсня.

— Откъде знаете всичко това? — попита Шуфой.

— Дребосъче, в младостта си аз бях амемет. За известно време дори им бях водач, но след това боговете си отмъстиха. Аз вземах живот и те взеха моя. Така че се превърнах в скитник из Червените земи. Върнах се да изкупя вината си. Работя за мъртвите. Балсамирам телата на бедните и не искам пари, а само вино и храна за мен и за слугите ми. Познавам амеметите. Нехему не беше от тях.

— Но аз получих питка със семена от рожков — обяви Амеротке.

— Е, какво от това?

— Не е ли това знакът на амеметите?

— Разкажете ми как пристигна.

— В кутия от сандалово дърво, обвита в папирус.

Лекет се разсмя:

— Мислите ли, че амеметите ще харчат пари за такава кутия. Те изпращат какво ли не — сладкиш, восъчна фигурка, проклятие… Но винаги го правят лично, ръка в ръка. Който и да ви е пратил питката, господарю, е бил член на амеметите, колкото и вие самият. Гилдията на убийците е разпусната. Кървавата им работа е преустановена. Взрете се във враговете си и там ще откриете изпращача. Днес пак се е опитал да ви убие, нали? Вече чух за пътуването ви през Нил…

Амеротке му благодари и понечи да стане.

— А, и още едно нещо! — върховният съдия го погледна. — Спомняте ли си Залата на подземния свят, лабиринта на хиксосите в Червените пясъци? Синът на Омендап е обвинен в убийството на двамата си приятели, нали? — Амеротке кимна. Лекет продължи: — Когато бях амемет, нека боговете ми простят, заведохме там един търговец, който ни нае, но не ни плати. Вкарахме го в лабиринта. Той изобщо не излезе…