Пол Дохърти - Храмът на Хор

— Господарю Амеротке!

— Да, кой е? Какво има? — съдията не се виждаше от вратата, беше скрит зад големия саркофаг. Тръгна да го заобикаля, но спря. Колцина знаеха, че е тук? Ако това беше слуга или вестоносец, защо просто не влезеше вътре? Прокле се наум, че бе оставил личното си оръжие у дома. Липсваше дори камата от колана му. Надникна зад саркофага и във въздуха изсвистя стрела. Удари се точно в стената зад него. Съдията се притаи зад саркофага на Менес и бързо се огледа. Зърна приведена тъмна сянка — лъкът отново се изправяше. Втора стрела прошумя край него и разчупи мазилката. Амеротке притисна потния си гръб о студения мрамор на саркофага и се извъртя настрани. Какво да направи? На стрелеца му трябваше време, за да сложи нова стрела на тетивата, но ако сега се втурнеше да бяга, нямаше да му стигне времето. Пък и светлината на факлите го правеше идеална мишена. Сви се още по-назад до саркофага, който беше единствената му защита. Нова стрела избръмча във въздуха. После настана тишина. Огледа се. Залата беше празна. Дали тайнственият стрелец се беше оттеглил? Или се прокрадваше напред, към него?

Амеротке се насили да се успокои. Ослуша се. Ако стрелецът се движеше, щяха да се чуват стъпките или дишането му. Но в гробницата цареше тишина. Съдията бавно пропълзя покрай саркофага. Залата беше празна. Тръгна по проходите. Дълбока тишина. Изкачи се предпазливо по стълбите, отвори вратата и внимателно надникна навън. Убиецът със сигурност не би го причакал тук. Тръгна през колонадата, като се опитваше да овладее гнева и уплахата си. Някъде встрани се чу приглушен звук и съдията инстинктивно се прилепи о стената. Надникна внимателно зад колоната й съзря върховния жрец Амон, който притискаше една от танцьорките към стената. Беше я повдигнал, а бедрата й обвиваха кръста му. Ръцете му грубо стискаха задника й и жрецът проникваше в нея с резки движения, както обикновен моряк обладава куртизанка на стената на пивницата в миризливите алеи на града. Момичето не протестираше. Гривните на китките и глезените й звънтяха, а лицето й бе изкривено от удоволствие.

Амеротке се усмихна и тихо се отдалечи. Гледката, как върховният жрец с гол задник се сношава с една от танцьорките на храма така животински, го накара да забрави ужаса от гробницата. Излезе в градината. Почуди се дали да не провери къде са били всички жреци по време на нападението, но това щеше да му отнеме часове. Дневната горещина вече намаляваше, бели облачета изпъстряха синьото небе. Той седна под едно дърво, надявайки се песента на птиците да успокои мислите му. Мислеше за Амон, за смъртта на Нерия и на Прем, за срещата на жреците… Вдигна поглед, съзря назъбения връх на кулата и реши да се качи там.

Стъпалата водеха до дървена врата. Съдията реши първо да огледа отвън. Кулата беше кръгла и се издигаше право към небето. Камъните бяха напълно гладки, а прозорците — разположени доста високо. Той се изкачи по стъпалата и отвори вратата. Вътре миришеше приятно от разхвърляните по пода цветя. Амеротке се хвана за въжените перила и се заизкачва по стълбата. На всяка площадка имаше по една стаичка. Продължи нагоре и стигна до върха. Отвори се една врата и се показа слуга. Беше набит и дебел. По голите му гърди се стичаха струйки пот. Носеше палитра с боички и малка четчица. Той спря и се втренчи с немигащ поглед в Амеротке. Съдията се представи и непознатият веднага се поклони.

— Казвам се Сато — каза той. — Бях слуга на покойния отец Прем. Чувал съм за вас, господарю Амеротке. Всички знаят за вас.

— Така ли? — усмихна се съдията. Посочи вратата: — Това ли е килията на отец Прем?

— Да. Аз тъкмо събирам неговите… — очите на Сато се напълниха със сълзи. — Събирам вещите му. Тялото му е при балсаматорите. Скоро ще го изпратим от другата страна на реката — слугата се усмихна: — Обещаха ми малка гробница до тази на господаря.

— Напълно заслужена е — отвърна Амеротке. Мина покрай Сато и влезе в килията. Приличаше на кутийка, варовиковите стени бяха измити и блестяха от белота. Бяха останали малко неща — тръстиковото легло, няколко стола, кресло и възглавнички. По лавиците имаше само два-три глинени съда и напукана делва с вода.

— Къде държеше благочестивият отец ръкописите си?

— О, господарю, той имаше много малко. Каквото искаше, вземаше от библиотеката. Или от Дома на живота.

— Но в нощта, в която умря, е носил карти на небето, нали?

— О, да, но те бяха събрани и прибрани…