Пол Дохърти: Възходът на Атон

Несъмнено Изития бе богата. В трезорите й имаше съдини, оформени като вази и пълни с разни масла и мехлеми. Всичко бе прибрано в плътно затворени сандъчета с абаносов фурнир и сребърен варак. Не мога да кажа дали баща ми дори подозираше истината за сестра си и дали се досещаше за притаения силен страх, който бе насадила у мен. Понякога нощем и обикновено преди някой предвещаващ зло ден Изития заставаше в портика 15 15 Външна галерия с покрив и колонада. — Бел.прев. и цитираше смразяващи кръвта стихове от „Книга на мъртвите“. Оградена от казани над горящ огън, тя пръскаше в околния мрак масла и всевъзможни сухи треви, а Апи стоеше в сянката зад нея. Вдъхващият ужас глас на Изития подемаше в нощта:

Една нощ дори я съзрях в градината — клечеше над тава с разжарени дървени въглища и току-що хвърлени отгоре треви с вдигната нагоре пола, а устата й мълвеше страшни проклятия. Практикуваше хек — магията на мрака. Затова живееше в постоянен ужас от аатару — онези зли духове от Запад. Само боговете знаеха какво бе скрито в миналото й, а душата й сигурно бе натежала от много злини и нечистотия. Рядко се обръщаше към мен, освен когато ми цитираше мъдрости за нуждата от спокойствие и сигурност.

Доста по-късно от дневниците й разбрах, че бившият й съпруг е бил офицер. Може би просто се е страхувала от хаоса, съпътстващ всяка война. Понякога се опитвах да я питам за майка ми, но тя ми нареждаше с бърза и пресилена усмивка да не нарушавам спокойствието й. Когато я питах за раждането ми, скачаше като котка, подгонила някое злощастно мишле:

— Родил си се между двайсет и третия и двайсет и седмия ден, така че трябва да се пазиш винаги от змии и крокодили.

Сега си давам сметка колко права е била! Питах я кой бог ми е покровител. Коя божествена сила е бдяла над раждането ми? Тя доближаваше лице до мен и ми отговаряше с подигравателна печал: „Какви чудни въпроси задаваш, Маху. И отговорът им е странен: никой бог.“ Да, колко права се оказа отново!

Редно е спомените ми да са изпълнени със свежи ухания от чиста къща с бани, тоалетна с керамична облицовка и спални с приятни декоративни изображения. Въздухът там бе наситен с аромат на хвойна, кайсия и кедър, както и на много тамян — прекрасното благоухание на боговете, — изгарян в лъжици, чиито дръжки бяха резбовани като човешки ръце до лакътя. Храната бе обилна — натрупана щедро в тръстикови чинии. Но така и не мога да си спомня нищо мило и приятно. Нито веднъж не ни гостуваха деца. Образованието ми беше съмнително. Първият изписан от мен йероглиф беше себхет — затвор, оградено с високи дувари място досущ онова, което представляваше животът ми в момчешките години. Баща ми идваше от дъжд на вятър и ни отвеждаше с леля ми през Нил в Некропола.

— Това е Уасет — пошепваше баща ми. — Градът на фараона. А от тук можеш да видиш… — и ми изреждаше храмовете, но аз не го слушах. Защото единственото, което чувствах, бе удоволствието от близостта му. Накрая екипажът се приготвяше за акостиране в Големия пристан, над който се извисяваха острият връх, наречен по името на мрачната богиня Мерецегер, както и острите скални зъбери, чийто цвят се променяше толкова рязко със залеза. Те се издигаха над Града на мъртвите, Долината на знатните, Долината на царете и всички останали места, където почиваха мъртвите.

Най-после излизахме от града, за да поемем по скалистата и осеяна с ронещи се камъни пътека към Долината на знатните. На входа й ни поздравяваше стопанинът на Некропола с жезъл, чийто връх бе оформен като кръговиден анх — символа на живота. Спътници от двете му страни бяха по един жрец с маски на Анубис, които стопанинът представи като Уабс, или Чистите. Те ни поведоха към гробницата на баща ми — дом на вечността, в който бе намерил подслон трупът на майка ми, а след време щеше да приеме баща ми, Изития и моя милост. Там видяхме неголяма стела със следното послание:

За първи път видях нещо, свързано ясно и точно с майка ми. Баща ми коленичи и посочи думите: Ма а Хероу . Попита ме: