Пол Дохърти - Възходът на Атон

Родил съм се като негодно зърно, изхвръкнало от утробата на майка ми, което било толкова твърдо и грубо оформено, че тя умряла след по-малко от месец, както е казано в обичайния за случая доклад. Баща ми Сеострис, знаменосец на мезаите, не бил у дома по време на раждането ми. Може ли да не знаете кои са мезаите? Спомагателни военни подразделения от Юга. Преди много години — било е в сезона на скакалеца — те решили да свържат съдбата си с египтяните, които по това време били във война по суша и море срещу хиксосите — варвари, превърнали град Аварис в делтата на Нил в своя твърдина, заплашвайки да накарат цял Египет да клекне под тежкия им боздуган. Били толкова неблагоразумни и дръзки, че предводителят им пратил послание до тогавашния фараон със заръката да накара хипопотамите в своите води да млъкнат, понеже ревът им нарушавал сладките му сънища в Аварис.

Храбрият Секененра отвърнал на предизвикателството с безжалостна война, но паднал в битка. Синът му Яхмос продължил борбата, преминавайки като огън през стърнище. Премазал хиксосите и изпепелил всичко по пътя си. Варакосаните бойни морски съдове на египтяните унищожили защитните сили на хиксосите по течението на Нил, а войските на Яхмос превзели Аварис и го изравнили със земята. Предшествениците ми мезаи воювали в редовете на египетските войски; помощта им била зачетена по достойнство и двата народа се заклели един друг с пакт за вечно приятелство.

Баща ми си останал мезай и в мига, в който хвърлил семето си. Воин по рождение, той не се занимаваше с мен. Спомените ми за него са смътни: як мъж с бръсната глава, облечен с кожена пола и връхна къса дреха, обут с цели походни обуща, препасан с военен ремък и с окачен колчан със стрели на гърба. Горд със службата си за фараона, той получил Златна огърлица за воинска доблест едновременно със Сребърни пчели 13 13 Древноегипетско воинско отличие. — Бел.прев. за храброст, след като избил врагове в пряк ръкопашен двубой на бойното поле. Още пазя тежкия златен гердан и малката брошка с изображение на рояк пчели. Спомням си го да ми показва своя хопеш, извития меч, с който се е сражавал срещу Хората с деветте лъка — всички неизброими неприятели на фараона, които завиждат на Египет за несметните му богатства и не откъсват лакомото си око от плодородните земи и хубавите градове.

От време на време баща ми идваше да ме види, но винаги пътьом. Той клякаше и се вглеждаше в мен със студените си очи, присвити винаги от постоянното взиране в жегата и прахта на Червените земи. Бях самотен, откакто се помня. Живеех при сестрата на баща ми Изития — жилеста жена със сурови черти, остър поглед и хаплив език. Нямаше деца. Мъжът й бе заминал някъде на Север по търговия и бе забравил да се върне. Ала бе оставил Изития в доста добро материално положение като собственица на представителна извънградска къща, опасана с висок дебел зид. Спомням си как играех на стъпалата пред входните порти, украсени със сини и охрено червени палмети 14 14 Рисувано, скулптурно или бродирано украшение, представляващо стилизиран палмов лист. — Бел.прев. .

Твърде рядко излизах вън от градината. Обикновено стоях на покрива недалеч от хамбарите, облегнат на решетестата преграда, вдигната по парапета за по-голяма сигурност. Не мога да кажа, че Изития се безпокоеше особено много за мен. Тя беше студена жена. Единственото същество, към което бе привързана, бе грозната салукска хрътка Сет — свиреп пес, обучен на всевъзможни команди. Породата му бе рядкост в онези времена. Той неизменно следваше Изития, стиснала ветрилообразната си палка мухогонка. Леля ми ненавиждаше мухите и мишките. Всяка дупка и всяка пукнатина, от която можеха да се появят вредни гризачи или насекоми, плътно се запушваха и се омазваха с котешка лой. Спомням си я седнала в любимото й кресло с висока облегалка и с резбовани като лапи на пантера крака с мухогонката в ръка. Креслото бе като естествено продължение на стопанката си — самата Изития приличаше досущ на пантера с тясно присвити очи и изтеглена напред брадичка. Никога не ме удряше, но понякога ме сграбчваше и ме разтърсваше. Тя имаше свой личен живот. Клиентите й идваха само нощно време — най-често жени с молби за различни лекарства, но понякога и мъже. Тогава до слуха ми долитаха приглушени викове и звуци от бой, но не мога да кажа дали причината бе болка или удоволствие.

Слугите на Изития бяха шемшу — лични роби, които носеха нашийник с посочващ статута им йероглиф — папирусова рогозка, навита на пръчка. Страхът им от леля ми бе равен на моя — както от острия й език, така и от постоянно размахваната палка мухогонка. Имаше и неколцина роби — бекоу, пленени по време на война, които бяха принуждавани да работят в градините, а за отплата живееха в сайванти, негодни дори и за добитъка. Веднъж двама от тях избягаха. Баща ми тръгна след тях и ги залови, но те така и не се върнаха. Власт над тях имаше Апи, който беше уедпоу — управител, тъп като вол и също толкова предан.