Пол Дохърти - Отровителят от Птах

Всички станаха, излязоха през главната врата и сякаш се озоваха в самия рай. Амеротке застана на горното стъпало на къщата и вдъхна аромата на хладния ветрец. Огледа се наоколо: градината беше най-красивото място, което бе виждал, приказно кътче от пищна зелена трева, тучни храсти и масивни дървета. Птици с прекрасно пъстро оперение се стрелкаха и пикираха насам-натам. Наситени аромати се носеха откъм цветните лехи, тук-там блестяха фонтани и малки езерца. Градината все още бе запазила утринната свежест — приятно, гостоприемно място, в чиито сенки би било толкова отпускащо и сладко да се излегнеш и да забравиш за земните си тревоги. Потънал в собствените си мисли, Амеротке, слезе по стъпалата и застана до един рибарник непосредствено до къщата, пълен със златисти шарани, които се стрелкаха между зелени водорасли. Синовете му биха харесали това място!

— Господарю — сепна го острият глас на Хутеп. Кушитът му сочеше през градината, — ще ви заведа там.

Тръгнаха по една алея, усещайки хладната все още трева под нозете си, и стигнаха до редицата извисяващи се дървета. Хутеп спря и обясни, че тази гъста горичка скрива оградата около лотосовия басейн. Продължиха пътя си нататък, изкачвайки се по малко възвишение, после излязоха от сянката на дърветата и пресякоха зеления синор, около който се извисяваше плетът на оградата. Амеротке прецени, че е по-висока, отколкото предполагаше, беше най-малко четири метра. Клонките на трънкосливките бяха така изкусно и гъсто преплетени, че правеха достъпа до басейна практически невъзможен; както си бе и помислил, дори опитен катерач би се затруднил да преодолее подобно препятствие. Хутеп обясни, че плетът обгражда целия лотосов басейн и го поведе покрай него към вратата. Тя беше висока колкото плета, изработена от по-светло дърво, и беше заключена с катинар. Хутеп го отключи, отвори вратата и Амеротке влезе.

Както и останалата част от градината, дворчето на басейна представляваше прелестно благоуханно кътче, тревен килим опасваше разноцветните керамични плочки, ограждащи самия басейн, който беше най-малко три метра широк и около осемнадесет метра дълъг. От двата му края имаше слънчеви павилиони от тъмно дърво, боядисано, за да устоява на жегата, и украсено с пълзящи цветя. Хутеп посочи павилиона, който Ипуе бе използвал. Амеротке тръгна към него, но поспря и се загледа в чистата вода. Лотосовият басейн се пълнеше от бистро поточе, а водата се отцеждаше навън през друг канал, което подсигуряваше на човека, ползващ басейна, възможността да плува винаги в най-чиста и прохладна вода. Амеротке забеляза праха от лапис лазули, посипан по керамичните плочки покрай басейна. Той влезе в слънчевия павилион: през малка веранда се попадаше в разкошна вътрешна стая с големи прозорци в дървените стени, през които нахлуваха свеж въздух и светлина. Внимателно подуши въздуха. Ипуе явно беше прочиствал от насекоми по метода, който прилагаше и съпругата му Норфрет: ужасната напаст на бълхите се премахваше ефикасно с дървени въглища, а остатъчната миризма се маскираше с благовонни смеси, съдържащи тамян, смирна, кора от канела и други билки, сварени в мед. Мебелировката бе семпла, но изискана: сгъваеми столове и табуретки; кушетка; масички от акациево дърво с декорирани плотове; резбовани ракли със заоблени капаци и скринове, съхраняващи чисти ленени кърпи; гърненца с помади и мехлеми, фиали с парфюми, с които Ипуе и Хаят да се мажат след къпане; всичките спретнато наредени върху изящна поставка. Амеротке се огледа. Нима наистина тук беше станало убийство? Той каза на другите да останат извън павилиона и покани вътре само Надиф. Шуфой охраняваше вратата от подслушвачи.

— Защо — обърна се Амеротке към шефа на полицията — мислите, че това е било убийство?

Съдията пристъпваше напред-назад. Беше ядосан, но същевременно се чувстваше и виновен, тъй като излизаше, че в името на спокойствието притиска Надиф да приеме, че тези два смъртни случая може да са резултат на злощастен инцидент. Пък и това действително не бе твърде правдоподобно.

Той замълча и се взря в Надиф. Началникът бе среден на ръст; надянал на лицето си маската на респекта, и само тези очи, остри и пълни с въпроси, издаваха истинското му настроение. Той стоеше изпънат, опипвайки окачения на врата си ланец, който обозначаваше поста му, и гривната на Меджай над лакътя на дясната му ръка, които проблясваха на светлината. Цветният пояс на талията му бе плътно пристегнат. В едната си ръка държеше бастунче, а в другата — бойния си колан. Амеротке не устоя на студения поглед на началника и се извърна. Надиф, той знаеше добре това, беше отличен офицер, гордостта на Меджай, строг, непреклонен и неподкупен, старателен, акуратен и ревностен. Амеротке затвори очи и си пое дълбоко дъх. Не трябваше да се дразни от него; той беше просто офицер, който си носи службата.