Пол Дохърти - Отровителят от Птах

— Какво е това? — попита Минакт.

— Нищо! — Амеротке се обърна точно в момента, в който една нощна птица дрезгаво изграчи в дърветата зад тях, после продължиха по пътя си. Той бе сигурен, че някой, като рис — безшумно и зорко, се придвижваше зад тях в тъмнината и дебнеше всяка тяхна стъпка. Но кой? Жрец от храма или либиец, пратен от Наратуша? Амеротке остана нащрек.

Влязоха в оградената от стени градина, сред която се намираше Параклисът на Детето-бог. Факлите пламтяха в гнездата си, закрепени покрай колонадата пред малкия храм. Изкачиха стълбите, минаха през полуотворената врата и окъпания в лунна светлина вътрешен двор и влязоха в колонната зала. В дъното на светилището, правоъгълно помещение с множество врати отстрани, в слабата светлина на лампите и светилниците в олтара, се бяха събрали няколко жреци и се занимаваха с нещо. Минакт обясни, че страничните врати са на помещения, които служат за канцеларии и складове. Наосът на свещената маса бе затворен; около него бяха струпани гирлянди и венци от цветя, купчини от зрели плодове и подноси с прясно изпечен хляб, за да могат жреците да ги поднесат като храна на Детето-бог Хор по време на сутрешното жертвоприношение.

Минакт поведе Амеротке към една от стаите, които ограждаха наоса. Пазителят на храма притича и им отключи вратата, после ги въведе вътре и побърза да запали лампите и светилниците. Стаята бе съвсем простичка и почти гола: само няколко най-необходими и съвсем обикновени мебели, молитвени възглавнички и маса, отрупана с делвички и парчета пергаменти. Амеротке видя три сламеника, служещи за импровизирани легла, наредени на едната стена под плочата с изображението на голото дете Хор. Младият бог, възседнал крокодил, държеше виещи се змии в ръцете си; над него бе фигурата на грозния бог на семейството и дома Бес с озъбената си усмивка. Амеротке изведнъж изпита смътен и необясним страх, докато гледаше плочата. Подобна имаше на стената на стаята, когато беше момче, но тя така и не беше предпазила от ужасната трагедия нито него, нито по-малкия му брат.

Амеротке се бе отдал на спомените, които нахлуваха неканени, и сега не им се поддаде. Олюля се леко на краката си. Беше уморен, стомахът му се бунтуваше; усещаше киселина в гърлото си, сякаш бе пил лошо вино или ял развалени плодове. Наистина трябваше да се прибере у дома. Искаше му се да е далече оттук. Насили се да се усмихне на Минакт, след това мина покрай масата и погледна към гърненцата с помадите, гримовете и благовонията, подредени пред плосък поднос от полирана мед; той трябва да беше служил като огледало, когато писарите се бяха приготвяли за церемонията по-рано през деня. Не се виждаха никакви остатъци от храна или напитки, нищо неуместно и забранено. Той вдигна няколко различни гърненца и ги помириса, но не долови, освен силния дъх на благовонно масло, друга миризма.

— Кой е идвал тук, освен писарите?

— Ние!

Амеротке се обърна. Първожрецът Ени и двамата му помощници — Хинкуи и Мабен, стояха на вратата. Мабен изглеждаше видимо развълнуван и разтревожен, а Хинкуи беше дори по-зле. Върховният жрец пристъпи вътре, като мяташе коси свирепи погледи наляво и надясно.

— Ваше Превъзходителство — обхвана той стаята с широк жест, — това ще трябва да почака. Идвам от Божествената. Тя — Ени притисна дланите на ръцете си една в друга като за молитва — се оттегли за през нощта. Господарят Сененмут каза, че трябва да бъдете информиран за новите събития. Трябва да се заемете с този случай.

— Трябва? — удиви се попита Амеротке. — Трябва да се заема с какво?

— Ваше Превъзходителство — Мабен пристъпи, — ужасни новини. Пристигнаха късно тази вечер. Търсихме ви — свещеникът изгледа ядосано Минакт, сякаш държеше него отговорен за закъснението.

— Но какво има? — попита Амеротке.

— Зет ми, търговецът Ипуе, патрон на този храм, и съпругата му са намерени мъртви в късния следобед, удавени, открити са с лица надолу в лотосовия им басейн. Плували са…

— Инцидент?

— Не, господарю. Началникът на Меджай е убеден, че всичко е някаква подла, коварна игра — Мабен безпомощно разпери ръце. — Това е всичко, което мога да ви кажа. Аз самият тръгвам за Дома на златната лоза. Чудя се…

Амеротке излезе от стаичката и влезе в светилището с олтара. Той долови зловоние на кръв от скорошно жертвоприношение. Потри стомаха си и се загледа към входа в края на коридора. Мракът вече се бе спуснал.

— Дневното светило угасна — промърмори си той тихичко.