Амеротке се сепна от някакъв звук. Погледна напред, заслонявайки очи с ръка срещу пряката светлина.
— Какво?! — той се изправи и в този момент си даде сметка колко студена е станала вечерта.
— Господарю, съжалявам! — в сенките пристъпи Минакт, а библиотекарят се влачеше по петите му. — Господарят Ени каза, че може да поискате да проверите Параклиса на Детето-бог, в който тримата писари бяха изолирани преди церемонията.
— Да, да — Амеротке погледна към небето.
Медночервените нишки се бяха разширили и се смесваха с белите валма на облаците. Той изложи шия на насладата от полъхването на вечерния ветрец, после подаде папируса на библиотекаря, благодари му и тръгна след Минакт през храмовия парк. Минаха през колонади, покрай които се мотаеха и клюкарстваха слуги; край параклиси, статуи и градини, над които хвърляха сянка чинари, смокини и терпентинови дървета. Върбите също бяха в изобилие, истинска каскада от зеленина, сякаш дърветата се бяха навели да пийнат от проблясващата водица в каналите, които захранваха басейните, фонтаните и миниатюрните езерца на храма. В сянката на тези дървета се издигаха конусообразни пчелни кошери и елегантни слънчеви павилиони, където съхраняваха напитки за онези, които потърсеха подслон.
В началото вървяха мълчаливо, а Минакт се държеше като човек, който изпитва истинско страхопочитание и благоговение пред Негово превъзходителство върховния съдия. Амеротке се усмихна вътрешно, тъй като вродената словоохотливост на главния писар избиваше под повърхността и не можеше да не вземе връх. Скоро той започна да бъбри за храмовите дела.
— Как предполагате, че са умрели? — Амеротке мигом съжали, че така внезапно го прекъсна.
Минакт спря клюкарстването си и лицето му се набръчка от изненада:
— Господарю съдия, искате моето мнение?
— Бих го оценил!
— Е, добре! — Минакт му хвърли бърз поглед, после примигна срещу небето. — Трябва да са либийците.
— Но как? — попита Амеротке.
— Писарите бяха в чудесно разположение на духа и в най-добро здраве тази сутрин. Нали, господарю…
Амеротке се съгласи.
— Ами — Минакт доближи лице и зашепна, — трябва да е била чашата. Спомнете си, господарю Амеротке, чашата бе в ръцете на Наратуша; той я подаде обратно на господаря Ени, който пък я подаде на тримата писари.
— И?
— Помня — продължи развълнувано Минакт, — че Ени и нашите трима писари държаха чашата в дланите си, но либийците, както е обичаят им…
Амеротке разбираше вълнението на Минакт. Той беше виждал как пият либийците и жителите на пустинята; те обикновено хващаха ръба на чашата или ведрото. И Шуфой правеше така. Амеротке затвори очи:
— Наратуша и неговите придружители държаха чашата…
— Да, да, точно така — прекъсна го Минакт, — те я държаха за ръба.
Амеротке отвори очи.
— Сигурен ли си? — попита той.
— Не само аз — продължи Минакт, — а и господарят Ени. Той заяви, че когато му е подал чашата обратно, Наратуша я е държал с двете си ръце за ръба. Така че, нали разбирате, господарю съдия…
— Той може да е намазал ръцете си с някаква отрова, някаква смъртоносна злъч, някаква пагубна течност и да е натрил ръба на чашата с нея — заключи Амеротке. — Нещо смъртоносно, бързо, като отровна стрела. Естествено, тази част от ръба на чашата, държана от Наратуша, след това е бил предложена на нашите писари; да се завърти обратно би се изтълкувало като обида — един вид египтяните отказват да пият от онази част на чашата, която е докосвана от либийците. Но има ли толкова мощна отрова, че само едно просто намазване?
— Аз не знам — отвърна Минакт, — но има микстури, казвали са ми го лечители, от които само една капчица може да убие човек за един миг. Из Червените земи има скорпиони и змии, които могат да убиват човек, докато мигне веднъж.
— Знаеш ли нещо за тези отрови?
— Знам нещичко — разсмя се Минакт. — Аз съм повече жрец, отколкото лечител. Но знам нещичко и за Ари Сапу.
— Каква е историята?
Амеротке хвана Минакт за лакътя и го поведе към един от слънчевите павилиони, украсени със сини и жълти пълзящи цветя. Обзавеждането се състоеше от пейка, на която бе постлана ватирана постелка.
— Книгите на гибелта — започна Минакт, като се настани удобно — не са легенда. Преди около петдесетина години един жрец-лечител решил да отиде на пътешествие. Той бил човек на мрака, с тъмна душа и любопитно сърце. Пътувал отвъд праговете, в гъстите непроходими джунгли на юг от Нубия. Мнозина го мислели за умрял, но след няколко години той се появил и отново поел своите задължения на жрец, лечител и учен. Скоро си спечелил завидна слава заради лечителските си успехи, но те принадлежали на часовете на Ра, когато Окото на бога било връз него. Нощем обаче това създание на мрака се промъквало в града със забърканите от него отрови и хранело с тях Маар, най-бедните, окаяни, най-низвергнати хора от простолюдието. След това внимателно наблюдавал ефекта и симптомите на различните препарати и отвари. — Минакт направи ефектна пауза, бърчейки чело, напъвайки се да си припомни подробностите на тази злокобна история. — След това той се връщал и нанасял всичко в своя труд, който днес носи името Книгите на гибелта.
Читать дальше